Защитата на децата е обществена кауза, около която трудно може да има спор. Именно затова дейността на т.нар. „ловци на педофили“ лесно получава обществено одобрение. Създават се фалшиви профили, води се комуникация с предполагаеми извършители, организират се срещи и се правят записи. В отделни случаи така получената информация действително е достигала до полицията и е подпомагала последващи проверки и действия.

Това трябва да бъде казано ясно. Но също толкова ясно трябва да бъде казано и друго: положителният резултат не легитимира самоназначената оперативна дейност.

Нито общественото одобрение, нито убедеността в собствената правота превръщат частния гражданин в оперативен или разследващ орган.

Когато подражанието стане поведенчески модел

Случаят на Младежкия хълм в Пловдив от 4 август 2026 г. направи този проблем болезнено конкретен. Тогава 37-годишен мъж беше подложен на продължително групово насилие и впоследствие почина. Първоначално бяха задържани десет младежи между 14 и 17 години, а петима бяха привлечени към наказателна отговорност – три момчета и две момичета.

Според официално съобщеното от Окръжна прокуратура – Пловдив и ОДМВР – Пловдив младежите са подражавали на групи за „ловци на педофили“. Срещата е била уговорена чрез социална мрежа. Седемнадесетгодишно момиче се е представяло за 15-годишно, а според разследващите целта е била саморазправа, а не задържане на лицето и предаването му на полицията.

Тези данни не позволяват да се извежда пряка причинна връзка между конкретна действаща група „ловци“ и случилото се. Те обаче поставят много по-важния въпрос: какъв поведенчески модел се нормализира, когато граждани публично демонстрират, че сами могат да установят „нарушителя“, да го привлекат в създадена от тях ситуация и след това да го конфронтират?

От съдебнопсихологична гледна точка значим е не само конкретният акт на насилие, а моделът, който го предхожда. Човек или група започва да възприема себе си като носител на правото да установява кой е нарушителят, да определя правилата на проверката и сам да решава каква реакция е допустима.

Тук вече не става дума просто за гражданска активност. Става дума за самоприсвояване на институционална роля.

От „граждански арест“ до самоназначена правоохранителна роля

България познава и друг подобен публичен модел. През 2016 г. Динко Вълев, известен като Динко от Ямбол, придоби широка известност с т.нар. „граждански арести“ на мигранти край българо-турската граница. Той беше превърнат от част от обществото в своеобразен символ на гражданина, който сам установява нарушителя и предприема действия срещу него.

През 2023 г. контекстът вече беше друг. След разпространен видеоклип от Равда, на който Вълев упражнява агресия спрямо просещ мъж, представящ се за човек с увреждане, той беше задържан, а прокуратурата му повдигна обвинения за хулиганство и принуда.

Случаите с Динко от Ямбол и Младежкия хълм в Пловдив не са идентични и не трябва да бъдат поставяни в пряка причинно-следствена връзка. Те обаче позволяват да бъде поставен един и същ принципен въпрос: какво се случва, когато обществото привикне към образа на гражданина, който сам установява нарушителя и сам решава какво да последва?

Точно тук държавата трябва да поставя ясна граница.

Къде свършва гражданският сигнал

Да попаднеш на информация за възможно престъпление и да подадеш сигнал е гражданска отговорност. Да запазиш вече съществуващи съобщения, записи или други материали и да ги предоставиш на компетентните органи също е разбираемо.

Съвсем друго е системно да изграждаш фалшиви самоличности, да търсиш предполагаеми извършители, да насочваш комуникацията, да организираш срещи, да записваш конфронтацията и сам да определяш докъде можеш да стигнеш.

Тогава гражданинът вече не е просто подател на сигнал. Той се превръща в самоназначен „оперативен работник“, който едновременно създава проверяваната ситуация, участва в развитието ѝ и сам преценява допустимостта на собствените си действия.

И именно това не бива да бъде нормализирано.

Престъпленията срещу деца са сред най-тежките и обществената нетърпимост към тях е напълно разбираема. Именно тежестта на подобни подозрения обаче изисква особена отговорност. Когато действията преминават от подаване на сигнал към целенасочено издирване, организиране на срещи и действия, които по своя характер се доближават до оперативна или разследваща дейност, границата между гражданската активност и функциите на компетентните органи не може да бъде определяна еднолично от самия гражданин.

Сигнализирането за предполагаемо престъпление е гражданска отговорност. Самоназначеното издирване, проверяване, примамване и конфронтиране на предполагаеми извършители не трябва да се превръща в обществено приемлив заместител на институционалното правоприлагане. Държавата трябва ясно да поставя тази граница, преди следващото „разобличаване“ да се превърне в следваща саморазправа.

Слав Славов, доктор по психология и съдебен психолог

Изображението е илюстративно