ЧОВЕКОЛЮБЕЦ, ПАСТИР, БЪЛГАРИН, КОЙТО НИ ИЗПЪЛВА С ГОРДОСТ
Изпълниха се 155 години от учредяването на Българската екзархия. В нейната биография заслужено място заема третия екзарх Стефан I Български, посветил себе си на отечеството и православието. Той е сред най-образованите духовници, сътворил безценно богатство за родната църква. Днес, 69 години след неговата кончина, в храмовете продължава да звучи отривистото му слово. Съчетал по блестящ начин църковното съзнание с гражданската позиция, нему отлично прилягат думите на Плутарх: „Бог е упование за храбрия, не оправдание за страхливия”.
Този мъж е широколъчанинът Стоян Шоков, изкачил от първото до последното стъпало йерархичната стълба на БПЦ, осъдил публично премиера Александър Цанков, спечелил сърцето на цар Борис III, спасил марксиста Тодор Павлов, защитил българските евреи и най-после предаден на смърт за тридесет сребърника.
Той потвърждава поговорката: „Ябълката ражда ябълки, джанката – джанки”. Стоян е трето дете на Георги и Шина Шокови, родено на 7 септември 1878 година. Баща му е ученик на Христо Г. Данов и свидетел на формиращия се БРЦК в Букурещ, където повишава своето образование. Георги е първият свещеник и учител в Широка лъка, усвоил българските писмена. С жена си отглеждат осем деца, израснали като учители, офицери, певци, финансисти...
Бъдещият архиерей рано остава сирак. На девет губи майка си, на четиринайсет години – баща си. Начално образование получава в Широка лъка и Орехово. За да се издържа в училище, става църковен певец. На петнадесет е изпратен в Самоковската духовна семинария и я завършва с отличие. Тогава, още съвсем млад, публикува две статии: „Как трябва да се гледа на протестантите у нас“ и „Висотата на неделния ден“, които разшумяват името му в църковния печат.
Четири години Стоян даскалува в Солища. Става член на Македоно-Одринската организация и близък съратник на Вълчо Сарафов. Той е ревностен защитник на българската национална идея, нициатор за формиране на Рупското училищно настоятелство и създаване на читалище в Широка лъка. Когато се сдобива със сграда, той става негов кръстник и му дава името „Просвета”. Днес НЧ „Екзарх Стефан”.
През есента на 1900 г. Стоян Шоков взема 200 лева на заем от църковната каса и заминава за Духовната академия в Киев. Изпитва неутолима жажда да пие „жива” вода от руската литература. Любими писатели са му Пушкин, Гогол, Тургенев, Толстой, Достоевски... Шоков омайва професори и колеги с ораторския си дар, слънчев характер, свободолюбив дух, искрена вяра в Бога, преданост към своя народ. В академията прави първите си поетични опити, пише поучителни слова, статии, благодарствени речи. След четири години се връща в България като „Кандидат на Богословието“. Дисертацията му е: „Отношенията между българската и римокатолическата църква от покръстването на българите до учредяването на Екзархията”.
Назначен е за учител по философия, история и вероучение в Пловдивската мъжка гимназия. Младият и напет даскал-бохем е душата на всяка компания, пее родопски песни, свири на гайда, харесва хубавите жени, интересува се от модата в науката и живота, не спира да се учи. И точно когато близките му очакват да се подстриже, той записва Школата за запасни офицери в Княжево и става подофицер.
По настояване на екзарх Йосиф, Министерството на просвещението изпраща младия офицер-учител на работа в Духовната семинария „Свети Иван Рилски” в Цариград. Екзархът вижда в него мощна интелектуална и физическа сила, заради която го назначава за секретар на Екзархията. На 15 октомври 1910 г. Стоян е посветен в монашество под името Стефан, а на 16 октомври е ръкоположен за иеродякон в желязната църква „Свети Стефан“. Година по-късно екзарх Йосиф го представя за архимандрит и го връща в София.
През 1913-а умира вторият български екзарх, а архимандрит Стефан заминава на специализация в Швейцария. В Женева слуша лекции по омилетика и пастирско богословие, а във Фрибургския университет – по литература и философия. Там защитава докторат на тема: „За богомилите и презвитер Козма”. През Първата световна война, убеденият русофил става англофил, като нелегално сътрудничи и на френския Генерален щаб. След завръщането си от Швейцария става професор в Софийската духовна академия.
Екзарх Стефан е обичан проповедник, aвтор на 26 книги и над 1000 сборни издания на чужди езици. Между тях са: „На път за Дамаск”, „Българската Църква”, „Същината на пастирското служение”, „Религия и наука”... Те го утвърждават като реформатор на родната църква. На 22 март 1921-а в храм „Св. Неделя” е хиротиносан за Маркианополски епископ, а година след това го избират за Софийски митрополит.
По време на Септемврийското въстание остро осъжда войната между българи и българи и убийството на Александър Стамболийски. С премиера проф. Александър Цанков живеят в една жилищна кооперация в София, но това не му пречи публично да го критикува, заради кървавите деяние в страната. Изключително гневен е след бомбения атентат в храм „Св. Неделя”, от който по чудо излиза жив.
По време на Втората световна война, владиката не споделя прогерманската ориентация на царя и правителството, откроява се като миротворец, обявява Хитлер за луд и полага огромни усилия за защитата на българските евреи. От амвона на църквата „Света Неделя” се обръща към цар Борис III с думите: „Ваше величество, ако не спрете да преследвате евреите, аз ще отворя вратите на всички български църкви, тогава ще видим кой може да ги извади от там!”
В знак на благодарност Израелският мемориален институт „Яд Вашем” го удостоява посмъртно с почетна грамота, медал и звание „Праведник на света”. Името му е издълбано върху Почетната стена в Алеята на праведните” в Йерусалим.
Когато през 1941 г. марксистът Тодор Павлов е хвърлен в концлагера Еникьой, епископ Стефан пише писмо до министъра на вътрешните работи Дочо Христов, с което иска освобождаване на този „умен и необходим за България интелектуалец”. Така спасява философа от смърт.
След преврата на 9 септември 1944 г. софийският митрополит продължава връзките си с руското православие и славянството, което го прави едно от най-подходящите лица за заемане престола на Български екзарх. Заради користни синодални борби, 30 години църквата е обезглавена. Като наместник на Светия синод, той инициира Църковен събор и на 21 януари 1945 г. пристигат 90 архиереи от всички епархии и избрани миряни. Осемдесет и четирима от тях гласуват за митрополит Стефан. След три десетилетия БПЦ осъмва отново със свой екзарх.
Първата задача която решава новият настоятел, е премахването на схизмата, наложена ни през 1872 г. Но един спор с Г. Димитров, прекъсва неговото възходящо развитие. На 1000-годишнината от кончината на Свети Иван Рилски, чествана в Рилския манастир, идва руския патриарх Алекси, цялата дипломатическата мисия в София, партийните лидери, правителство. По време на литургията, водена от екзарх Стефан, Георги Димитров го репликира по средата, заради споменаването на царя във владишката проповед и демонстративно напуска храма. (Републиката още не е обявена). Политическият скандал обикаля Европа.
На 26 май 1946 г. в своя реч Георги Димитров заявява: „Аз ще поздравя Негово блаженство, нашият уважаван екзарх Стефан, ако престане да пее за царската династия и монархизма...” На лична среща с министър председателя на НРБ, екзархът възнегодувал: „Както е тръгнало, господин Димитров, утре ще поискате да свалим кръстовете от черквите”. „Ще поискаме и ще го направите!” – креснал Димитров. „На-а!” – не успял да се въздържи екзархът и му показал среден пръст.
През 1947 година Държавна сигурност и висшия клир организират синодален преврат и му отнемат владишкия сан. На 24 ноември 1948 г. под милиционерски конвой е въдворен в с. Баня, Карловско, където е подложен на ужасяващи унижения. „Неведнъж бях изправян пред зеещ гроб, изкарах пет бронхопневмонии, имах болезнени отоци на краката, безсъници, сърдечни припадъци, но никой не се озова за подкрепа. Единствен митрополит Кирил (впоследствие патриарх), ме споходи няколко пъти. От останалите, пълно безлюбие”
Екзарх Стефан умира на 14 май 1957 г. – забравен, унизен, политически низвергнат, синодално омерзен. Той е опят и погребан от патриарх Кирил в главната църква на Бачковския манастир „Успение Богородично”.
Поклон пред светлата личност на третия български екзарх и неговата богоугодна преданост! Достойно ес за родолюбеца, пастиря, за българина, който ни изпълва с гордост.
Светозар Казанджиев
26 януари 2026 г.