Ден на покровителството на светеца над българската история и историци. В житието на преподобния Паисий Хилендарски пише: Паисий, йеромонах на Хилендарската Атонска обител, скърбеше поради тежкото положение на своя български народ и той възнегодува срещу несправедливата гордост на гърците и другите, които клеветяха българите и превъзнасяха своя народ. Затова, като събра от много книги древната слава на българската държава и църква, написа „История славянобългарска" в 1762 г. „за полза на българския народ и за слава и похвала на Господа Иисуса Христа", където смело повишава глас, изобличава и казва: „О неразумни юроде, защо се срамуваш да се наричаш българин, не четеш и не говориш на свой език?… Ти, българино, не се мами! Знай своя род и език, и се учи на свой език"! И след като разказваше и поучаваше много, сам понесе своята книга по цялата българска земя, предлагаше я на своите сънародници да я четат и преписват, по който начин – с Божията помощ – помогна на народа да излезе от дълбините на унинието и даде начало на българското духовно Възраждане, докато българите успяха да възстановят своята древна Българска автокефална църква и училища, където пак на свой език да слушат божествените богослужебни последования, проповедта на Евангелието и изучаването на науките, а още по-нататък освободиха и своята земя от турското робство с проливането на много своя кръв и с помощта на руските православни братя. Сведенията за живота му се изчерпват почти само със съобщението от него в единствената му сигурна творба “История славеноболгарская”. Предполага се, че е роден през 1722 г. в Самоковска епархия, най-вероятно в Банско. Не е учил “нито граматика, нито светски науки”. През 1745 отива в Хилендарския манастир, където по-късно е йеромонах и проигумен. С много труд две години събира материали (за тази цел ходи и в “Немска земя”) и започва да пише бълг. история, която завършва през 1762 в Зографския манастир. При обиколките си из бълг. земи като таксидиот носи и своя труд, за да се преписва и разпространява сред българите. Предполага се, че е умрял на път за Света гора в селището Ампелино (Лозница, дн. към Асеновград). В кондиката на Хилендарската обител с дата 3 юли 1798 г. е написано: „йеромонах Паисий поклонник, старец хилендарски, умря в Самоков и вече не се завърна в Света Гора, и го положиха в гроба на отца Никола иерея, и всички казаха три пъти: Бог да го прости!" Но няма откъде да се види, дали този е Паисий, писателят на „История славянобългарска", защото тогава имаше мнозина на Атон, които се наричаха с това име, както и всякога.