В Среднородопската революционна дейност има няколко знакови фигури. Безпорно сред тях се откроява името на Пею (Пейо) Шишманов. Той е роден преди 150 години – на 14 февруари 1876 г., като втори син в семейството на известния Иван кехая от с. Карлуково (дн. Славейно).
Краеведът Петко Карапетков пише, че родоначалникът на Шишмановия род е бил подвойводата Димо Шишман, който се заселва в Карлуково, бягайки от османската власт. Съществува и легенда, която свързва рода с династията на Шишмановци от средновековния Търновград. Та не случайно, в това семейство се ражда бъдещият войвода – Пею Шишманов. Неговият баща и по-големият му брат – видният учител и революционер Вълко Иванов Шишманов (род. 1864 г.), разбирайки значението на образованието, го изпращат да учи в Пловдивската гимназия. Там младежът завършва прогимназия, а по-късно поради невъзможността да премине границата към свободна България, е записан да учи в Одринската гимназия. (Краеведите още спорят, дали там или в последствие, се осъществява среща между него и Гоце Делчев. Еднозначно мнение няма, но е факт, че и двамата оставят диря в историята на родината си.) След едногодишно пребиваване на юг, Пею Шишманов отново се връща в Пловдив, където завършва гимназия през 1898 г. Същата година в родното му Карлуково брат му създава революционно братство. Вероятно това е причината, младият Пею да продължи образованието си във Военното училище (юнкерската школа), което е принуден да напусне, след около година/две по здравословни причини.
Завръщайки се в бащиния дом, той започва да учителства, като поема ръководството в революционния живот, като развива активна агитаторска и организаторска дейност. Авторитетът на войводата е голям и сред комитите, и сред останалото население. За това спомагат личностните му характеристики, които съвременниците и негови съратници описват така: Никола Гюмюшев: „Още при първата ми среща пред 1902 год. направи ми впечатление, че Пею няма онзи буен, импулсивен характер на много наши войводи, не си служи в блъфове и жестикулации. Напротив, скромността му беше отличителна черта…“.
На 8 май 1902 г. Пею Шишманов е избран за ръководител на местната революционна организация. След конгреса на „Петрова нива“ (28 юни/1 юли 1903 г.), в местност над Карлуково се провежда т.нар. „Родопският конгрес“, на който Христо Караманджуков информира за взетите решения за подготовката на предстоящо въстание. Присъстват представители на всички селски комитети. Взема се решение да не се вдига въстание в Ахъчелебийско поради липса на оръжие, да продължи четническата дейност, която с по-големи акции да затруднява и задържа турските войски, за да възпрепятства действията им срещу поборниците в Македония и Одринско. Организира се чета със седалище Имарет дере (Хайдушки поляни). Избира се бойно тяло с председател Пею Шишманов, секретар – Никола Данаилов и член Христо Караманджуков.
След като избухва Преображенското въстание в Одринско, в Славейно веднага пристигат турски войски. През август 1903 г. Шишманов заедно с още 25 четници атакуват митницата в Каракулас. Четниците успяват да задържат турските гарнизони, за да нямат възможност да вземат участие в потушаването на въстанието. Съратникът на войводата – Стефан Чакъров пише: „Комитската организация в с. Карлуково, което беше и седалище на околийския и районен център, представляваше истинска революционна крепост. Там владееше отличен такт и дисциплина, всички – стари и млади, жени и деца, служеха вярно и предано на делото. Всеки нелегален комитски работник, спохождащ това село, се чувстваше в безопасност. Афери и издателства тук не се случиха. Пею беше преди всичко и всички го боготворяха“. На 14 май 1904 г. четата на Шишманов води сражение в местността Синура над Карлуково, където е ранен племенникът му, знаменосецът на четата Никола (Колю) Пеев Шишманов, който се самоубива, за да не бъде заловен жив. Всеки родопчанин е чувал за трогателната постъпка на майка му и останалите хора от селото, когато не издават самоличността му пред чуждата власт, което е доказателство за единомислието и отдадеността на делото.
През март 1904 г. Войводата получава писмо от новоизбраното ръководство на Одринските революционни дейци, с което го информират за решенията на Варненския конгрес. Според тях се планира една чета от 10-15 души да влезе в Дедеагачко и Гюмюрджинско, а втора от 10 души в Ахъчелебийско. Задачата им е да се повдигне духа на населението след поражението на въстанието и да възстановят комитетската мрежа на организацията. Павел Ковачев пише до Пею Шишманов за становището на Одринския окръжен комитет, че „никога не са се съмнявали във неговата честност и безукорно служене на организацията“, за това предлагат и занапред да крепи и ръководи Ахъчелебийско. Четата на Пею Шишманов, е подложена на гонения и следва съдбата на останалите комитски формирования в поробена България. Турските власти използват Илинденско-Преображенското въстание, за да унищожат въстаническите бойни сили. Набелязвам само няколко мерки, които чуждата власт предприема: през юни 1904 г. Хилми паша започва да създава нови формирования т.нар. авджи, с цел гонения и унищожаване на четите; преследвания с едновременно и повсеместно претърсване на много села, за да възпрепятстват укриването на комити. Друга мярка е създаването на т. нар. турски комитети на религиозна основа и свикването на запасните (редифа) части. През 1907-1908 г. се изгражда система от блокхаузи (масивни съоръжения от камък и дърво) за наблюдение и дълговременна отбрана по българо-турската граница, западно от Родопите. След въстанието до 1912 г., четата на Шишманов неколкократно се събира и разпуска. А по сведения на Никола Гюмюшев, тя никога не се разпуска напълно и продължава да поддържа духа на планинците. Самият войвода се установява в Пловдив, но се включва в акциите на революционното си формирование, широко известни и описани в изследванията на редица автори.
През освободителната за голяма част от родопчани Балканска война (1912 г.), войводата Пею Шишманов, като доброволец се включва със своята чета. По заповед на войсковото командване четата е причислена като V-ти взвод от ІV-та погранична рота на 21-ви пех. Средногорски полк. Под негово ръководство отрядът извършва множество полезни действия освобождавайки редица населени места в родопската и беломорската области. При влизането си в Гюмюрджина (Комотини), се присъединява в Македоно-одринското опълчение. При скоро последвалата Междусъюзническа война, войводата отново е на поста си и брани местното население от активизиралите се башибозушки набези.
В Държавен архив – Смолян се съхраняват документи, снимки и спомени, които свидетелстват за делото и личността на видния родопски войвода. Най-пряко свързан с него е заведения под №30К фонд – Вътрешна македоно-одринска революционна организация „Централни Родопи“ – с. Карлуково (Славеино), Смолянско (1901-1913). Материалите в него са предадени от самия войвода на племенника му учителя Костадин В. Шишманов, който заедно с краеведа П. Карапетков се заема с дешифровката на шифрованата революционната кореспонденция. Съхранявали се в славейновското читалище. С материалите работи и друг изтъкнат революционен деец и съратник на Войводата – Христо Караманджуков. Като пряк участник в събитията, той също допринася за разшифроването и уточнения по тях. Първоначално документацията е предадени в тогавашния Градски и окръжен държавен архив – Пловдив, през 1962 г. А след откриване на Смолянския архив, на следващата година, те са прехвърлени в него. Фондът съдържа: статути, правилници на организацията; протоколи за избор на революционно ръководство в Ахъчелебийско (Смолянско); тефтери и тетрадки за раздаденото оръжие, и получените помощи от населението.
Общият брой на писмата от 1903-1913 г. е 305 нешифровани в 439 страници. Най-популярните псевдоними на Пею Шишманов са Черногорски, Родопски, Ивайло и др., така Ахъчелебийските комити спазвали стриктно използването на псевдоними в тайната си кореспонденция. От кореспонденцията, съхранена в архива, може да се проследи промяната в мнението на Пею Шишманов, относно необходимостта избухването на въстанието, в уречения момент. Съхраняват се и оригинални снимки и копия. Най-популярни сред тях са тези на четата, от 1903 г., дело на фотографа Крум Савов, който илюстрират настоящия материал.
За Илинденско-Преображенското въстание и Пею Шишманов, като деен участник в него, се съхраняват документи във фондове на изследователи и краеведи, други участници в революционното движение и спомени на съвременниците му.
След Освобождението на Родопите Пею Шишманов се грижи за многолюдното си семейство – съпруга, четирима сина и една дъщеря. Създава дъскорезница известна като „Пеювата бичкия“, а към нея по-късно и гатер. Напуска земния си път, изпълнен с неуморим труд и всеотдайност към извоюване на свободата на Отечеството, на 11 ноем. 1942 г. в Пловдив.
Той е безспорен лидер, с оценени от всички личностни качества, който допринася най-много с действия и ръководство на местното революционно движение за минимални човешки загуби в онези бурни и съдбовни времена. Винаги може да се дава за пример като безкористност и патриотичност, особено при днешната 150-та годишнина от рождението на Пею Шишманов, за да се помни и популяризира делото, и живота на един наистина достоен родопчанин, българин и Войвода.
Елена Стоянова-Тодорова
гл. експерт в Държавен архив – Смолян
Анотации на снимките:
Четата на Пейо Шишманов през 1903 г. Войводата е втори от ляво надясно, на първия ред. Първи е Никола Данаилов, а в дясно Христо Караманджуков. Фотограф: Крум Савов. ДА – Смолян, фонд 30К, опис 1, а.е. 42, л. 4
Войводата Пейо Шишманов от с. Карлуково (Славейно), Смолянско, в началото на ХІХ в.
ДА – Смолян, фонд 30К, опис 1, а.е. 42, л. 2
Писмо от командира на VІ погранична рота до войводата Пею Шишманов за включване на четата му като войскова единица при сраженията в Балканската война (1912–1913), причислена като V-ти взвод от ІV-та погранична рота към 21-и пех. Средногорски полк. 1912 г. ДА – Смолян, фонд 30К, опис 1, а.е. 23, л. 7
Държавен Архив Смолян