Народната певица Валя Балканска: “Очарована съм от японците”
Г-жо Балканска, завърнахте се от турнето в Япония. Разкажете за това посещение?
Инициативата за посещението ни до Япония е изцяло наша и на посолството в Токио.
Турнето е благотворително, пътуването и престоя стана със спонсори. Имахме намерения да проведем концерти в зали с над 1500 души, но след земетресението нещата придобиха друг облик. Когато се случи това ние бяхме в Канада. Докато бяхме в Япония имаше още две земетресения и то силни, но все едно нищо не се случи. Всъщност не държавата, а хората се справят, тяхна е инициативата, възстановяването е с доброволен труд. Ние сме очаровани от тази страна, красотата, уважението между хората и нашето посрещане от посолството и от самите хора там, защото първото нещо, което ме разочарова като се върнах бе на нашия национален празник – 3 март. Когато свиреше сирената колите не спряха да уважат героите. Как нямат една минута да спрат и уважат себе си първо, камо ли героите. Помислих си, японците ги отнесе цунами – уважават се един с друг, за чистотата да не говорим, аз четири дни ходих там с родопски терлици, върна се вечерта да ги събуя, да ги изпера, то няма за какво – те са чисти. Децата – знаят алеята, пътечката, страната, от която трябва да вървят. Също и за метрото – застават от една страна, другите да могат да слезнат, за да няма блъсканици. Ние се надпреварваме – кой по-бързо ще се качи не си казваме добър ден, не си уважаваме възрастните хора.
Кой е виновен за това?
Не знам откъде да тръгнем – от семейството, детската градина, и вече в училищата, трябва поне един час това да се казва на децата, за да имаме обучавано младо поколение. Ние забравихме предаваното от старото поколение поклони се пред възрастен човек, за да му надминаваш годините да почувства твоето уважение. Аз много пъти съм казвала за моя учител Петър Бечев – той заделяше пет минути да ни събуди сутрин с една родопска песен – за да знаеш че си българин, за съжаление това днес го няма.
Не се ли страхувахте да заминете за Япония?
Не ме беше страх от цунами,че ще бъдем облъчени щом има хора значи те се обичат, уважават, няма да минат години, а месеци и ще се оправят, защото са единни, защото си помагат, защото се уважават. Ние пред блока не си косим и чистим, колко е да излязат като има боклуци мини и го вземи, а те като видят наведат се, вземат го и го хвърлят. Ако няма кошче ще го носи и хвърли. Аз се разплаках, когато видях директорката със сълзи на очи, която е спасила цяло училище и тя казва аз съжалявам, че пуснахме по-рано четири деца, които не знаем къде отидоха. Когато преминало всичко това колко мобилизирани студенти, на колела пътуват до най-разрушените места да помагат на хората. Тук такава инициатива трудно може да се види – и то единично не организиращо.