- Г-н Толев, измори ли ви времето, в което живеем?

• Винаги съм правил разлика между съществуване и живеене. Не може да бъдат равни, защото в съществуването стои пулсът на вегетацията, а в живеенето стои откровението на творческата сила, Подобието – диханието на Сътворителя. Шекспир в своя „Хамлет" поставя въпроса: to be or not to be – да бъдеш или да не бъдеш. За мен проблемът е по-друг – да бъдеш, а не да имаш! Живеенето е именно съзнание да бъдеш.

- Автор сте на много трудове в областта на духовното познание. Откъде черпите вдъхновение за творчеството си?

• Това е въпрос на малко по-особена култура, която често наричат езотерична. Във всеки човек е вложена една висша духовна сила, на която са давани различни имена – „оренда" в прабългарската религия, „подобие" в християнството, „кундалини" в източните учения. Тази сила като вътрешен пулс извиква прираста не на ориентирането, а на познанието. Така че, когато тези енергии преливат, човек не може да каже, че умората на всекидневието е по-властна от благодатта.

- Животът ви е минал през няколко исторически епохи, бихте ли им дали някакъв щрих.

• Когато съвременник характеризира епохата, в която е живял, много трудно ще му признаят безпристрастието. Така е, защото повечето от анализите са върху това, което е било идеология. А идеологията винаги е посредственост. Но ако трябва да характеризирам епохата, в която тъй или иначе съм пребивавал, трябва да кажа, че духовната бедност е преобладавала в това, което иска да прави революция. А недораслякът не може да черпи слънце, за да отхрани плод. Не отричам революцията по принцип, но човек трябва да направи вътрешна, сакрална революция. Този, който още не е събудил духовната си сила, той винаги ще дава знаменател, който ще лишава числителя от стойност. Това е изпуснатата тайна на бъдещето, че чуждата вина не е наша невинност. Тогава нямаме нужда от прокламирано социално равенство. Ние винаги в историята сме имали благодатната възможност да нямаме отрицателя в лицето на плебея, тъй като сме нямали институция на робство. Докато в някои големи държави е имало благородници и роби. Робът не всякога е удовлетворявал потребите си за култура, но е удовлетворявал социалната си потреба за равенство. И една Френска революция прокламира свобода, братство, равенство. Но уви! Свободата не е проблем на това да бъде дадена или извоювана, а е въпрос на лична поносимост. А когато робът ви дава свобода, тя винаги е в измеренията на робското му мислене. Френската революция прави своите действия срещу аристокрацията, но при отработена буржоазия. Докато в Русия пролетариатът направи своите настъпления срещу аристокрацията, без да има буржоазия.

- Казвате вътрешна революция, но като че ли хората очакват някой да ги спаси отвън?

• Това е плод на внушението, че Бог трябва да го търсиш вън от себе си. Когато дълбочината на човешкия ум не стига до този бог, който е в него, човек търси своето оправдание в легитимирания образ – държавника, духовника… Дали наистина монархът ще покани на трапезата си народа? За хората е голямо благоволение той да ги нахрани на масата, дори с илюзии. Затова имам една мисъл – с трохи тълпата винаги се храни, стои неяден хлябът на Живота.

- Какво в съвремието ни определя пътя на социалността?

• Коя социалност? Тази от личности или колектив без личности, наречен общество? И кой път? На прехода, който се оказа улица? Идеята не е да създаваш само общество, а да изграждаш държава – както направи хан Аспарух. Той свари тук много славянски общества и племена, но без държава. Идеята за държава предполага земя за територия. Сега благополучието е потреба, обаче не е формула за просперитет, още по-малко идея за континентална общност. Трябва да се разбере, че еволюцията няма за задача да създава благоденствие, а богове. Така че пътят на прехода ни не се определяше от идеи, а от оглозгани идеологии, които диференцираха обществото. Нужна е нова идея, учение за света, за социологията, за политиката, за културата – за да се направи епоха, къс от битието, а не поредното столетие.

- Какъв е според вас образът на държавника?

• Отговорността е измерението за истинския държавник. За личността отговорността е добродетел. За обществото (раси, касти, класи, партии и пр.) отговорността е затворница без право на амнистия. Защото интересът на групата капсулира. За държавата отговорността е огледало. Това е измерението за държавника. А не за политика, не за партийните вождове, “бащи на народи” (без "майки). Колективното съзнание е сбор от индивидуални съзнания, които имат различна валентност. Така се събират на едно място различни валентности. Какво трябва тогава държавникът и държавата да направи? Да стане огледало!

- Имаме ли пример от нашата история?

• Може би за нашата история Аспарух е най-живителният, най-подчертаният образ. Защото той дълбае кладенеца за исторически феномени, които стават историзъм. Това в него е най-белязаното, защото много други са се напътвали да овладяват земя и да правят държава. Аспарух е чудат – чудат е с това, че казва на баща си: „Аз ще си взема пръчка от снопа ти". Това е историзмът, той носи бъдеще! А ние продължаваме да дъвчем като социология на възпитанието коленопреклонението – Кубрат рече: „Не разкъсвайте снопа". И никой не признава в историята ни, че ние правим държава против това, което казва Кубрат! Че тоя негов син, Аспарух, си взе пръчка въпреки волята на баща си, а те, които останаха там, в ХIII век, вече не бяха българи като държава или като племе. Но тук 13 века България я има!

- Какво е историята за един народ?

• За обикновеното битие тя е идеология на гробарите, защото скръбта по-лесно се утешава, отколкото да удовлетворите събудени радости. Иначе, историята е властово тронство на волята на цезаря. Другото е шега, че тя е учителка на народите. Народите са много по-умни, но историята като идеология ги задържа. История се прави само от белязани личности, а народът ги съхранява с така наречената памет. Историческата памет има изградена трайност.

- Национална доблест – какво е това?

• Когато психологията на един народ има поведение на отговорност, говорим за национална доблест.

- Имаме ли като българи самосъзнанието откъде идваме и накъде отиваме?

• Идваме оттам, където не отиваме – и това е логично, защото загубихме самосъзнание. Изповядаме чужда идеология, а промяната я направихме с костюмирана демокрация.

- Оптимист ли е българинът днес?

• В душата му има наличен, но недостатъчно приложен оптимизъм. Затова мисля, че той по-скоро е измамен, отколкото излъган. Разликата е много голяма, на която толкоз години той не се научи – измамата е идеология, лъжата – стратегия.

- Как виждате човека в бъдещето?

• Историческата даденост свидетелства, че човекът се е променял – променил е косматата си дреха с фрак, променил е мисловния си процес от констатация и рефлекс за съхранение до творчество и себежертва. Променени са и нравствените таблици – от „Око за око, зъб за зъб" до „Обичай врага си". Следователно в бъдещето човекът ще трябва да се потърси в духовното си роднинство, защото всеки носи в себе си Диханието на Бога. Първото нещо, което виждам в бъдещия човек, това е идеята за свобода от себе си. Това е формула, която малко е смутителна, когато се чуе за първи път. Но ако не надмогнем себе си, не можем да направим нищо ново. Човекът не е даденост, той е едно предшествие, той е едно саморазвитие, той е едно достижение. За мен човекът е една бъднина, той е Бог в развитие.

Визитка

Bаклуш Толев е роден на 7 януари 1923 г. Учи право в Юридическия факултет на Софийския университет. Изключен е през 1946 г. по политически причини. Престоява дълги години по затвори и лагери. Там пише поезия, драми, философски есета.

После завършва богословие в Духовната академия. Работил е в Пловдивската митрополия като библиотекар. През 1991 г. е поканен да чете лекции по История на религиите в Пловдивския и Софийския университети. Автор е на трилогията “История и теория на религиите” и на “Седемте Лъча на еволюцията”. Предстои да излязат книгите му “Духовните дарове на България” и “Мъдростта в скрижали”.

Негово е предложението в Хартата за правата на човека да се включи и клауза за правата на душата, като се премахне прилагането на “анатема” в религиите и понятието “враг” в социално-гражданските отношения.