Проф. Кръстьо Петков;

Имам предвид стартиралото през май управление на квази-коалицията „БСП-ДПС”, подсилена полулегално от Атака. Обозначавам я като „квази”, защото е неестествен и непозволен в политиката съюз между три разнотипни партии: една про-форма лява, но с дяснолиберално ръководство; втора – либерална по европейско членство, но етнорелигиозна по идеология; трета – националистическа, в чиято платформа се смесват екстремно десни/фашизоидни с левичарски/популистки идеи .

Подобно обединение по дефиниция е нестабилно и временно. Крепежният елемент на конструкцията е подялбата на властта, т.е. на наличните ресурси: национални и европейски. Само че този път активното гражданство разгада на мига поредната политическата далавера и при първия драстичен случай на властова злоупотреба /случаят „Пеевски”/ се вдигна на бунт.

Днес, на 21 ден от началото на протестите е ясно, че извънбрачното отроче „Кабинет Орешарски” е обречено да управлява с примка на шията. Всъщност, примките са две: едната е наследена- кризата; другата е задкулисно заработена- политическа обсада.

Политическата обсада

Тя не се свежда само до сътворения от протестиращите граждани обръч около бастионите на властта в центъра на София. Настъплението е повсеместно и скоростта на атаките се засилва с всеки изминат ден:

Навсякъде в страната припламват нови акции на недоволство –от зеленчукопроизводители, лекари, пациенти, тютюнопроизводители, животновъди, синдикални федерации, работодателски формации и много други.

Европа също взе на прицел софийските управници: ПЕС препоръча на БСП незабавно прекратяване на извънбрачния съюз с Атака /след като седмица преди това похвали Станишев и сие като модерни лидери!/; ЕНП директно поиска нови избори в България /с което косвено помага на провалилия се с гръм и трясък свой член- ГЕРБ/; либералите, като широко скроен старши партньор на ДПС, тактично замълчаха.

Българи, работещи в европейски институции, посрещнаха в Брюксел премиера Орешарски с призиви за оставка.

Стотици български интелектуалци, макар и разделени във виртуалното пространство на различни лагери, издигнаха призиви срещу аморалните властници. Дори синдикатите, отличили се със странното си отсъствие от социалните протести през последните години, обръщат гръб на диалога с правителството и готвят протестни акции.

Вътрешнопартийната опозиция в БСП приписа всички смъртни грехове на националното ръководство и поиска извънреден конгрес. Група млади български социалисти в писмо до ПЕС се разграничи от своите лидери!

Кои са явните и мотивирани съюзници на изпълнителната власт? Не виждам такива! Рехавите контрапротести пред НДК! Не е сериозно… Как да се управлява при това положение държава, изпаднала в икономическа, политическа и духовна криза.Това не е управление, а жива мъка… Обсадата е завършена; само/изолацията на правителството е пълна; неговото падане изглежда предрешено. Такава поне е формалната политическа логика.

А и самите членове на кабинета „Орешарски” всекидневно дават поводи да се мисли, че дните им са преброени. Премиерът наскоро заяви, че ще управлява, докато има парламентарна подкрепа /фактически той няма такава-сегашната е или изпросена, или се дължи на страха на управляващото мнозинство от силово наложени предсрочни избори/.

Публичните коментари на ключови министри са изпъстрени с приказки за оставки, в случай , че се провалят / какво е това, ако не предчувствие за скорошен край/. Депутат социалист заяви пред пишещия тези редове „Сергей се е затворил в себе си и близкото обкръжение и не се вслушва даже в доброжелателни съвети!” /което е повторение на финалната драма в соцпартията от зимата на 1997 г./.

Управлението на инат, с команди и послания, идващи от бункерите на властта,има само един край. Преживяли сме го през 1997 г. Изброените по-горе събития и случки показват, че развръзката на поредната политическа криза е предстояща. Може би е въпрос на дни. Няма как да управляваш в една държава, без минимално допустимата доза поддръжка /в началото на мандата тя би трябвало да е около и над 50% от имащите право на глас, но на практика е два пъти по-малка/.

Чувството за безизходица, за въртене в един омагьосан кръг витае в правителствената атмосфера. Екипът на Орешарски / както избраната, така и натрапената му половина/ вече усвоява психологията на политическите камикадзета.

Има ли спасение за този кабинет?

Според мен-да! Но при условие, че още утре успее да свали политическата примка, която сам си надяна. Опитът няма да е успешен обаче, ако паралелно с този мъжествен акт, не се покажат воля и визия за разкъсване на наследената примка –тази на кризисната безизходица.

Икономическото наследство: чуждото и своето Очакваше се, че първата стъпка, която ще направи новото правителството, е да направи ясна и неподправена равносметка на фактическото състояние на икономиката, публичните финанси и бюджета. Вместо това, при гласуването в парламента и последващите публични дебати за програмните намерения чухме общи приказки от рода: „Никога не сме били по-зле!”; „Бюджетът е провален!”; „Икономиката се срива” и т.н.

Мълчанието по действителната ситуация в макро-и микроикономиката роди подозрението, че сегашните управляващи се страхуват да огласят истината, връщайки жеста на ГЕРБ /които по същия начин прикрили гафовете на тройната коалиция при предаването на властта през лятото на 2009 г./.

Какво пропусна да съобщи още в началото Пламен Орешарски на изнервеното до крайност народонаселение? Първо, държавата е в ликвидна криза. Месец по-късно научаваме, че два милиарда лева няма да стигнат, за да се „върже” бюджета и в средата на годината ще се прави актуализация и се обмисля вземането на крупен външен заем.

Отделно предстоят още 2,5 милиарда предстоящи плащания и покриване на загуби, които държавата трябва да извърши за сметка на данъкоплатците. Което веднага породи яростни критики от лагера на ГЕРБ и пазарните фундаменталисти, че социалистите пак дошли на власт, за да харчат и купуват политическо време за оставане във властта /което е пълен нонсенс, доколкото Орешарски е един от най-стиснатите финансисти, които познавам!/;

Второ, проектът на ново партньорско споразумение с еврокомисията , разработен от ГЕРБ и фризиран от служебния кабинет, е абсолютно негоден . Поради което Брюксел ни го връща за цялостна преработка / срокът е до края на август,т.е. вчера!/. А става дума за минимум седем милиарда лева, които бихме ползвали през периода 2014-2020 г., при условие, че ги защитим с ясни програмни цели, очаквани резултати и конкретни проекти.

Трето, фискалният резерв е безжалостно стопен. Обявените над 5 милиарда лева наличност към края на май не означават, че това са разполагаеми средства за текущи или стратегически харчове , защото три милиарда от тях са неприкосновени фондове.

След като тандемът Орешарски-Чобанов си трае, няма защо да се чудят, че медийните звезди от ИПИ веднага атакуваха: „Как така имаме висок фискален резерв, а ще мислите за нови заеми?”. Особено озадачава липсата на отчет колко точно са наличните пари в Сребърния фонд и резерва на НЗОК към днешна дата и ще предприеме ли нещо МФ срещу посегателствата на Дянков върху тези недържавни авоари!

Четвърто, бизнес- грабежите при ГЕРБ са достигнали нови висоти. Имам предвид сенчестите приватизации на „Кремиковци”, „Булгартабак” ; зелените и кафявите злоупотреби и безпардонните кражби в енергетиката; директният рекет- завземане на активи и пазари, осъществено от бившата властова върхушка със съдействието на органите за сигурност. Премиерът многократно говори за прекратяване на рекета, но нито веднъж не обяви имена и длъжности на баш-рекетьорите.

А именно при него се стичат ежеседмично десетки сигнали за подобни гангстерско мутренски акции, осъществени след 2009 г. Ако тези и други потресаващи факти бяха изнесени в началото, можеше и да не се стига до политическа обсада. И до тотално изнервяне на публичната атмосфера, която стряска сънищата на партийно назначения елит.

При честно споделена истина, днес призивите към шумната улица за разум и времеви толеранс, щяха да бъдат чути –поне от интелигентните активисти , които станаха инициатори на юнската революция. Или може би Орешарски и неговият екип не са били наясно какво е фактическото дередже на държавата и икономиката , базирано на неманипулира на статистика!

Не вярвам, че не са знаели. Към тях още през първите дни от управлението бяха отправени десетки разработки от независими български икономисти и финансисти , както и от европейски институции. Щом тези обективни и доброжелателни сигнали отлежават в чекмеджетата, остава да приемем, че конците на сегашния кабинет се дърпат от друго място – извън МС, извън парламента, извън президентството. Къде е това място?

Координатите му се знаят: олигархичното задкулисие. Само че и то не е единно. В момента в него се води битка на две крила, едното от които вече развява знамето на десния реванш. И вещае развръзка на политическата криза чрез незабавни избори, които щели да родят Новата десница.

Другата развръзка

Колкото и да е парадоксално, тя е в ръцете на кабинета „Орешарски”. С един замах титулярът е в състояние да се освободи от първата, политическата примка и да разхлаби втората, ако извърши няколко действия: Първо, да предложи дата за нови избори в 10 месечен срок, и да обяви промените в избирателния кодекс, за които се застъпва.

За да му повярват, е длъжен за сключи обществен договор с протестиращите граждани. Вероятно политическите ментори на Орешарски ще възразят, че с улицата диалог не се води и договори не се подписват. Но движенията „Окупирай” вече създадаха механизъм за постигане на работещ компромис при тотална липса на политическо доверие: протестиращите посочват имена на личности, които влизат във временна Висша гражданска комисия-посредник между тях и властимащите.

Тя е мирният гарант до новите избори, че нещата ще се случат.

Крайният гарант /от последна инстанция/ че властовата върхушка и олигархията няма да преметнат отново гражданите, са самите граждани. При всяко управленско отклонение от обществения договор, политическата обсада се подновява. Без каквито и да е било обвинения за нелегитимност на протеста.

Второ, за 10 месеца един реформаторски кабинет може да стабилизира отново публичните финанси и да стартира няколко антикризисни програми – за ограничаване на младежката безработица и на енергийната бедност, за пазарно предоставяне на ресурс на малкия и средния бизнес. За други реформаторски и антикризисни мерки няма да стигне времето.

И все пак, дори да е саможертвен, такъв къс/договорен мандат на управлението си заслужава усилията!