Писателят Александър Чобанов стана известен като сценарист на българския филм „Дяволското гърло“, чийто първи сезон приключи наскоро. Той участва в седмото издание на инициативата „Заедно четем една книга“.

„Ако миналото бъде умишлено подменяно, маскирано и прикривано, сянката му остава да броди в настоящето и в бъдещето – превръща се в неотминало”. Именно това е и голямата тема, която занимава Чобанов като сценарист на сериала „Дяволското гърло”, който е родом от Смолян.

Чобанов е част от екипите на най-успешните нови български телевизионни сериали „Под прикритие”, „Дървото на живота”, „Четвърта власт”.

Г-н Чобанов, нека започнем с филма – каква е историята на „Дяволското гърло“? Наистина ли бе замислена като филм?

„Дяволското гърло” тръгна като опит за роман. Няколко глави бяха написани, действието се развиваше в Смолян. Първият епизод е едно към едно с моя текст. Дадох скелета, местата и финала. Оттам продуцентите са добавили сюжетни линии, усложнили са персонажите – Филип и Асен в първоначалния вариант не са братя, нито прокурорът Чанов им е баща. Темата за бежанците също е добавена допълнително. Идеята е развита от екипа сценаристи на компания „Дриймтийм” на Евтим Милошев.

Чуха се слухове, че е можело да се снима и в други кътчета на България. Например Странджа?

Никога не е имало вариант да бъде снимано в Странджа. „Дяволското гърло” е метафора за исторически момент от миналото ни, който е свързан пряко с Родопите.

Кои са Вашите любими герои?

Любими са ми полицаите – блестящи актьори – Донка (Лидия Инджова), Попето (Валери Йорданов) и Краси (Стоян Радев). Само да допълня, че те не бяха в първоначалната версия. Имаше притеснение, че трудно може да се разкаже интересна история само с двамата разследващи Филип (Владимир Карамазов) и Мия (Теодора Духовникова). Аз се опитах да убедя екипа, че „Досиетата Х” минаха десетина сезона само с двама разследващи, но ето, че се родиха хубави персонажи. „Никой не е готов за истината” е изречението, с което „Дяволското гърло” – историята на поредица от тайнствени убийства в пограничния район, грабна интереса на българския зрител от самото начало.

Може ли да се очаква и втори сезон?

По моя замисъл беше много по-хард историята, но телевизиите се притесниха от темата, която засягаме. Кой е убиецът е маркетингов трик да разкажем нещо много по-сериозно, което се е случвало в България, в частност в Родопите, а „Дяволското гърло” е метафора за исторически момент от нашето минало. Най-вероятно ще има втори сезон, в който обаче действието ще се развива другаде. Тогава може да се помисли и за Странджа (смее се).

Вашия разказ „Калинката“, какво означава това за Вас?

Отваря ми се душата от планината, но и от морето. От тези две неща. Но какво по-хубаво от това може да си пожелае някой – да е в топ три на най-четени автори сред младежката аудитория. Четенето освен че ограмотява, нещо, което отсъства в нашето общество в последно време, но четенето може да те научи да бъдеш свободен. Тези деца, които посягат към книгата трябва да бъдат поощрявани. И тази инициатива трябва да бъде поощрявана. Инициативата е направена толкова адекватно и модерно и близко до учениците. Убеден съм, че те в момента не си дават сметка какво им се случва и колко е важно това. Като бях на техните години знам какво ми беше ако някой ме кара да чета. От един период нататък, като се осъзнаеш като човек, разбираш какво си получавал и как това те е променило. Целият ти живот може да бъде променен от една книга. И можеш да бъдеш свободен.

Свободата…

Много искахме да бъдем свободни – ето на, 1989 година мина и толкова години вече се чудим какво да я правим тази свобода, защото не разбираме, че свободата е отговорност. А отговорност се придобива като имаш критическо мислене. То се придобива като имаш богат кръгозор. Този кръгозор идва като не си мислиш, че с картофите в Смолян започва и свършва светът, ако мога така шеговито да се изразя. Това мислене се придобива като знаеш какво се е случвало преди теб, какво се случва сега и какво евентуално би могло да се случи. Аз вярвам, че животът на човек може да бъде променен от една книга.

От читател как се става писател? Кой Ви подкрепи?

Учителката ми по литература, естествено. Класика. Като ученик бях с доста буен нрав. Времената бяха други – точно падна Берлинската стена и всичко се срина. Самите учители, родители изобщо по-възрастните, сега си давам сметка, че не са знаели какво ще се случи. Там хлябът и млякото единия ден струваха по петдесет стотинки, на другия – петдесет хиляди лева. Такива неща се случваха и то много бързо. Аз съм дете и на разведени родители. Много кризи се събраха една върху друга и на мен това ми се отрази. Реших, че трябва по-свободолюбиво да постъпвам и спрях да ходя на училище. Но активно започнах да чета. Единият ми дядо, който беше завършил френска филология – той от малък ме буташе да чета, но не с пръчката. Той ми отвори любовта към книгите. Впоследствие започнах сам да си намирам пътека в четенето. И един ден прописах. Спомням си деня. Но нямам никакъв спомен какво точно ме накара. Но четенето със сигурност е първата стъпка. Впоследствие учителката по литература ме забеляза, макар да не бях от най-редовните. Дръпна ме настрана и отговорно проведе един разговор с мен. Каза ми „или ще станеш човек, или…картофите". Този разговор ми беше достатъчен. Тя до ден-днешен много ми се радва и следи какво се случва около мен. Идва на всички премиери в Смолян. Тя и двамата ми дядовци – филологът и другият – диригент, са в основата.

Вие палите ли тази искрица в подрастващите?

В Смолян правя школа с деца. Всяка година участниците са различни. Миналата година не успях, заради „Дяволското гърло", защото то ми погълна времето. Това, което правим с тях е аз да им създам среда. Децата са много плахи и когато напишат нещо нямат смелост да дадат на някого да го прочете. Едно от нещата е да ги накарам те да започнат да си четат текстовете един на друг. Много труден процес, но като го направят, повечето работа е свършена. Като започнат да си коментират текстовете и да споделят какво им харесва или не, те нямат повече нужда от мен. Идват с желание, говорят си.

Писателят и сценаристът бият ли се у Вас, или си помагат?

Бият се. Тоя сценарист е много нахален (смее се). Той бие писателя постоянно. По-скоро продуцентите са по-нахални. Тези срокове и телевизиите като започнат да те натискат… Писателят не може да диша, но от друга страна, е гладен и няма много избор. Сценарното писане учи на дисциплина. Това е което е най-големият плюс.

Интервю на Дона МИТЕВА