Най-големият и авторитетен наш вестник в Обединеното кралство, излизащ в Лондон – БГ БЕН, публикува в 3-я си брой от 5 февруари 2021 г. моя разказ „Милост”, придружен със снимка и биографична бележка. Обемът на „БГ БЕН” е от 48 страници и се печата веднъж на 2 седмици, в тираж от 6000 броя, които се разпространяват в 90 популярни локации в Лондон, Манчестър, Бирмингам, Бристъл, гр. Кент, Уотфорд и Стокпорт. Заемам го от редакцията, за да го предоставя и на вас – читателите, мои земляци.

Милост

Разказ от Светозар Казанджиев

Дъжд, дъжд, дъжд – цяла вечност. Окопите са подгизнали, партенките на войниците изгнили, душите – посърнали. Наоколо мъгла, над нея оловно небе… Дори кашата, която раздават сутрин и обед, мирише на дъжд. Хубаво, че е октомври, а снегът – далече. Нощем е меко, листата на дърветата са шарени, все още на клоните, а тревата по бреговете – сочна, като през май. Втора седмица не се чува ни пиле, ни куче. Носят се единствено стенания на мъже в обоза, „обкастрени” откъм крака и ръце от лекарите касапи. Селянинът е най-подходящият, а може би най-неподходящият човек за война. Не един път обстоятелствата са му налагали да вдига ралото в сайванта, да облича мундира и да нарамва пушката, за да отстоява земята си. В бойните поля на Първата и Втората Балканска и на Първата световна война, засети с кръстове, лежат множество кървави ризи. Но както лесно свиква той с бойната слава, тъй лесно я и зарязва. Показва среден пръст на смъртта и си взима капата. -Така е, защото на нашите плещи се крепи и мирния, и военния живот. И хлябът, и свинецът са в ръцете ни – чифкаше Михаил Киряков от Чепеларе, легнал на хълбок в края на първи окоп, с цигара от драмски тютюн в устата. По време на дрямката беше сънувал децата си – две кротки момичета, мили и работливи като майка си, които го молеха за нещо, но дъждът, който барабанеше по ламарината над главата му, попречи да чуе за какво. Киряков виждаше в това лоша поличба. Но копнежите по родния край бяха по-силни от предразсъдъка. Дъждът не гасеше, а разпалваше мислите му за каменната къща в Сивковската махала, за печката на втория етаж с тенджера трахана на капака, с песните на децата му в другата стая и преживянето на добитъка в обора… Цяла година не беше ги виждал и си мислеше, че не само близките, а и животните са го забравили като стопанин. Преди два дни чу, че набори от Доспат се готвят да бягат от фронта, това поуспокои болежката му под лявата гръд. Реши да тръгне с тях. -Какъв чемер диря в дъжда? Нито имам душмани насреща, нито пушката ми е пушка, нито барутът ми е сух! – упрекваше се Мишо, станал от вятъра и слънцето още по-слаб и по-черен. – Замязал съм на изпъдено куче с празен стомах и проскубана козина. А някакъв фелдфебел, без капка акъл, ми обяснява по три пъти на ден, че лежа в окопа в името на Негово величество. Демек заради царя. Заради някакъв плъх, който седи по цял ден на бюро и се сражава с мухите. Какъв цар може да ми е той! Виж, ако каже фелдфебелът за отечеството лежа – да. Не съм безродник. Но моето отечество е у дома. На Меча поляна, където се срещат източния и западния вятър, където слънцето и светкавиците си всекват огън от Козя скала – препираше се наум Киряков. – Довечера втривам с доспатчани. До тяхното село ще вървим заедно, а нататък ще продължа сам към моите планини. Така и направи. Нощес, когато полевата тръба млъкна, а фронтоваците хъркаха в най-дълбокото на съня, той изпълзя от окопа, пусна малката си нужда в дъжда и се запъти към десния фланг на фронтовата линия, където тлееше жар в загасено огнище. -Хараламби, Мемиш, Караиван, вие ли сте? – попита шепнешком седящите мъже край пепелта. -Ти кой си? – отвърна на въпроса му с въпрос непознат глас. -Михаил Киряков, гайдарджията от Чепеларе. Трябвате ми, затова питам. -Казвай, но тихо, че хората спят! – отвърна му все тъй хладно същият глас. -Идвам! -Ела! Четиримата мъже по на тридесет и пет години, с посивели коси и мустаци, вървяха на прибежки, докато влязат в гората. Когато се отдалечиха на безопасно разстояние от полка, стиснаха ръцете си, прегърнаха се и мълчешком продължиха напред. След три часа преход стигнаха римски път, който се спускаше от високите планини към равнополието край Бяло море. От изток облаците започнаха да се разкъсват, а зад парцалите им проблясваше зората. Чак тогава се осмелиха да спрат и запалят тютюн. От радост Мишо бе готов да запее. -Ключ на устата, муза! Хай си гъкнал, хай съм ти я натъпкал с барут! – сграбчи го за шинела Хараламби Попсавов – артелчик на полка. -До Доспат ще вървя с вас. Нататък ще продължа сам – сподели плановете си Киряков. – Седмица не съм разкопчавал гайдуницата и сърцето ми е закопняло за пейво… -На ли ти казах, хай си гъкнал, хай с ъм те засущил*! – повтори заканата си Попсавов. След като изсмукаха на един дъх цигарата, дезертьорите продължиха по мрачния път. В гората – непрогледна тъма, пропита от дъх на гнило и мухал… Те се блъскаха в дърветата, около тях пукаха клони, в краката им – шума и суха трева. На развиделяване дъждът спря. Край римския път видяха ловджийско чакало и влязоха да се накълчат. Умората ги приспа, а утрото ги загърна в прозрачния си саван. Към десет, когато слънцето, изкъпано и изпрано, се възвиси в небето, за да огрее спаружената земя, мъжки глас подплаши съня им. -Оръжието на земята! Горе ръцете! Излезте на пътя! – командваше подпоручик Чифчиев, килнал фуражка назад на зазноената си глава. Полковият наряд, обградил ги от всички страни, беше от осем човека, подсилен с неколцина от резервната рота. Разкопчани, намачкани, димящи от собствената си топлина, дезертьорите се измушиха от чакалото и с вдигнати ръце се наредиха на пътя. Двама войници притичаха и им прибраха оръжието. Други двама им измъкнаха коланите и скъсаха пагоните от раменете, вързаха им ръцете на гърба, а с отделно въже ги напососаха** един за друг през кръста, преди да ги подкарат обратно към полка. Пристигнаха след обяд. Бяха вече изсъхнали от дъжда, но премрели от умора и глад. Пръстът на презрението не излизаше от очите им. Без никакво колебание щабът ги предаде на Военнополеви съд. А той, по бързата процедура, както е предвидено в Закона за държавна измяна, ги осъди на смърт чрез разстрел. Без пагони и копчета на шинелите, без оръжие и никаква надежда за спасение, бегълците лежаха върху наровете в полковия арест, поглеждаха се от време на време, нямайки какво да си кажат. Чакаха смъртта. Тя бе единственото нещо, което ги обединяваше в момента. Мемиш Абдула от с. Карабулак беше изпаднал в шок. Полудял от случилото се, той лежеше безпомощен върху бичметата и гледаше как животът му се разпада. Безнадеждността смилаше психиката му и го караше да се усмихва като изоглавен. Попсавов бе втренчил поглед в стената и не реагираше, а широколъчанинът Караиван спеше, без да смее да се събуди от страх. Само Михаил Киряков припалваше цигара от цигара и повтаряше: „Мамка му стара! Мамка му стара!” Болката от предстоящото растеше не с часове, а с минути и всяка минута откъсваше частица от оставащото им време. Съдът реши, разстрелът да се извърши пред полка. За назидание. -Стани! – изрева дежурният офицер, – мустакат поручик, набит като бременна магарица, влязъл с взлом в ареста. – Спите, значи! И съвсем не ви пука, че имате още десет минути живот? Тарикати! След мен! Той ги изведе на плаца, ей така, както си бяха със сломени лица, с разкопчани шинели, с вързани крака и ръце. Дежурният им заповяда да се строят в редица, за да ги взимат стрелците по-лесно на мушка. През това време командващият, след като бе приел строя, поздравил ротите и получил отговора им, нареди на стрелковия взвод да отиде на десния фланг и да се приготви за стрелба. Докато взводът пресичаше плаца с маршова стъпка, при командващия развода дойде адютантът на председателя на съда с червена папка в ръце. Полковникът я отвори и съвсем делово, дори някак тържествено, прочете присъдата пред целия полк. След като изреди имената на обречените, той помълча един миг, сниши глас и продължи: -Съдът е строг и справедлив. Въпреки че вашето деяние е типично предателство, той ви дава възможност да изразите последното си желание! Изповедникът-полковник, наметнат с тъмнозелена мушама с жълти пагони на раменете, с по три ярки звезди върху тях, се приближи до осъдените и попита най-напред артелчика на полка, сержант Хараламби Попсавов, най-старшия в групата: -Артелчик, любопитен съм да чуя твоето последно желание? -Господин полковник, искам да прочета отново писмото, което получих преди три дни от децата ми. -Мемиш Абдула, твоето желание какво е? -Папаз ефенди, аз нямам желания. Разрешете ми да изпуша един тютюн и да изям халвичката, която крия в джоба си. -Слушам те, Караиване – полковникът се приближи до смушения и обезумял широколъчанин със син хематом на лявото слепоочие. -Позволете ми да се обърна с гръб към смъртта, госин полковник. Ненавиждам я… -Разрешавам ти! -А ти, редник Киряков – накрая изповедникът стигна до гайдарджията от Чепеларе, – какво искаш? -Да свиря, господин полковник. Искам, преди да ме гръмнете, да пусна „Мила ми е, мамо, драчка ми е Сивкоскана чоста гора”. -Свири! – съгласи се полковникът. -Обаче искам и да пея. -Много искаш! Имаш право на едно желание! – разгневи се висшият офицер. -Тогава, господин полковник, командвайте на стрелковаците да ми надупчат решетото! – рече хладнокръвно Киряков, показвайки, че въобще не му дреме нито от присъдата, нито от смъртта. -Глупако, как ще свириш на гайда и едновременно с това ще пееш? Ти се гавриш със съда! -Не, господин полковник. Би било срамота да се подпичквам с умирачката. Аз съм християнин и вярвам както в живота, така и в смъртта. -Още едно самоволие и вместо последно желание ще чуеш последната ми команда – полковникът отиде до него, вдигна брадичката му с пръст и го прониза със синьо-зелените си очи. – Разбра ли ме? -Тъй вярно, господин командващ, но няма да се наложи. Ръцете ми, ако обичате и някой да донесе гайдата – помоли Мишо все тъй безизразен и безчувствен към случващото се с него. Той наду гайдата, засвири, запя: „Мила ми е, мамо, драчка ми е…” Над плаца, отъпкана поляна вдън горите Тилилейски, затрептя „жалната” песен. Така я наричаха войниците от 21-ви Средногорски полк, пели я неведнъж в съпровод на Киряков. Гайдата свиреше като на сватба, а осъденият на смърт пееше за сивковските малки моми като на погребение. Бузите му се зачервиха, в очите, замрежени от бръчки, заблестя огън, а гласът му извиваше ту пронизителен като плач, ту игрив като вятър. Михаил Киряков стенеше нежно и нежността му прерастваше в гордост, защото пееше за своите близки, за дома, за родината, за най-дълбоките преживявания… Така пеят и плачат само „дивите” мъже в планината. Чрез песента душата му дишаше, а съзнанието – работеше. „Мила ми е, мамо, драчка ми е” звучеше като глас на вселенски хор, дирижиран от самия Бог и опитомяваше душата на войниците, на старшините, на командирите… Напомняше им, че като Творение Божие те са дошли от небето и един ден, днес или след петдесет години, пак ще се върнат при него… Но сега, през дулата, приготвени да изстрелят черната смърт, прииждаше песента, за да ги предупреди, че истинският живот е само тук, на земята. Когато гайдата влезе в последния отсвир, а гайдарджията подкара крайните строфи на песента, настъпи смут в строя. Грубите и обръгнали на всичко мъже, воювали в няколко войни, ридаеха заедно с певеца. И малко преди финала на „жалната” започнаха да скандират: „Милост!”, „Милост!”, „Милост!”… Командващият полковник, по-нисшите офицери и старшините тръпнеха като парализирани. Неусетно, сякаш ей така, от само себе си, гласовете им се вляха в гласа на своите подчинени и започнаха да повтарят с тях: „Милост!”, „Милост!”, „Милост!” Военните съдии и групата офицери, които стояха встрани от левия фланг на строя, бяха ошашавени от случващото се пред очите им. Призивът за милост и неговата категоричност ги принуди да се оттеглят на неочаквано заседание. На бърза ръка и единодушно те отмениха присъдата на гайдарджията и на останалите войници. Председателят на съда – обръснат до синьо полковник, застана пред строя, сдържано и строго обяви: -Съдът наказва обречените с милост. Петчленният му състав, с пет гласа „за”, отменя смъртната им присъда. – Той козирува пред строя и се оттегли с маршова стъпка назад. Запевчикът на първа рота даде тон и войската запя химна „Велик е нашият войник”. Помилваните осъдени се спуснаха да прегръщат своя спасител Михаил Киряков от Чепеларе. Очите им бяха препълнени с живот, а устните им повтаряха: „Велик, велик, велик!”. Пееше целият полк, гората, небето. А офицерите и старшините козируваха за почест. Козируваха на песента, победила смъртта. Козируваха на живота… засущвам – убивам *напососвам – връзвам, навързвам)