Виолета Станиславова

Запозната съм с разказите и стиховете на Емил Енчев, а за книгата „Разкази от живота” (2012 г.) съм писала и рецензия. Спомням си, че тя започваше с изречението: „Книгата „Разкази за живота” на Емил Енчев е като разтворена рана”. Сетих се за него, защото прочитайки „Забранени монолози” ми мина през ум, че през годините разтворената рана в душата на писателя все още не се е затворила и продължава да кърви. Неговата тъга и болка за съдбата на малкия човек живеещ в отдалечена част на България – в „забравените от Бога и царя” малки „със затихващи функции” селца и градчета, все още е жива и пареща.

В „Забранени монолози” разказите са толкова впечатляващи и равностойни, че не зная откъде да започна. На пръв поглед действията на героите са съсредоточени в едно малко пространство – село в планината. Но от гледна точка на времето, нравите, мирогледа, морала – диапазонът се разширява. Тръгва от миналото и достига до сегашното. От нравственото – до безнравственото. От красивото – до пошлото. От доброто – до злото. От жизнеутвърждаващата природа – до унищожението й от човека, и пр. А разстоянието между тези два противоположни полюса, успява неусетно и с лекота да запълни и свърже с невидимата нишка на времето. Например в разказа „Пъпна връв”. В началото преживяваме хармонията, която цари между общуването на селяните с природата – особено с птиците глухари, които малкото момче обича да наблюдава. По време на тяхното размножаване те се събират на Божурина поляна, когато е коситба, и привечер мъжкарите запяват призивните си песни на любовта като танцуват своите любовни танци, с които искат да впечатлят и да подканят женските да се чифтосат. Но ето че се появяват човеците – организирани градски ловци, които години наред ги отстрелват. В изтребването им се включват и децата на няколко местни фамилии, „които с алчност безчинстваха в селото. А ние немеехме. Само гледахме от височината как синчето на Красен залагаше по няколко примки и улавяше в тях до пет-шест глухара, после им късаше главите и ги пъхаше в окървавения тюлен чувал”. Недоумявам за настървението, с което малкият убиец извива тънките шии на глухарите, докато накрая пернатите певци замлъкват, а „дребните диви кокошчици, които бяха дошли да се съешат с петлите и да продължат с излюпените си яйца рода на своите пернати събратя, бягаха уплашени.” И настъпва времето на изчезването им. След години, героят от разказа се връща към опустялото и полуразрушено село, за да установи, че там отдавна не живеят хора, къщите са полуразрушени, покривът и стените на църквата са се срутили, но популацията на пернатите глухари се е възстановила. И логично възниква въпросът: „Защо трябва едно село да се обезлюди, за да се възроди природата му?” Да. Защо? Отговорът на автора е: „Онези бяха пренесли алчността си трайно в столицата, дори някои се бяха издигнали, имаше и депутати, а другите си останаха дребни далавераджийски пишман-бизнесмени и въобще не им пукаше, че тяхното село се беше обезлюдило и си бе отишло завинаги от географската карта на България.” Ето го писателят, който не е безразличен към случващото се в родината му. Похватът на Енчев е, че успява да свърже случващото се чрез обобщения, които водят към отношенията между хората и особено към техния морал.

Емил Енчев има специално отношение към животните. Според него те имат душа. Могат да разбират и да подражават на хората. Това той показва в два великолепни разказа за млади кончета. В единия от тях – „Мандрагора”, кръстен на името на кончето, се разказва за умната и любопитна млада кобилка Рина, която разбира езика на хората и дори чете мислите на стопаните си. Впечатляващо е художественото описание на това божествено създание: „Гривата й беше като на подстриган хипар и се беше наежила и светеше на есенното слънце като плитка сноп от едрокълнесто жито”. В една проливна дъждовна вечер Рина плахо потропала на външната врата с копито, и когато мъжът я отворил, учудено видял, че е кобилката. „Тогава Насковата майка каза, че това конче е родено с човешки мозък”. Но съдбата на щастливата и красива Рина скоро се променя. Когато бащата на момчето напуска дома, заради друга жена, той я продава. Минали години, момчето израства и се озовава на работа като сценичен работник в цирк. Голяма била изненадата му, когато в един от фургоните разпознава радостното цвилене на Рина. Вълнуваща е срещата на старите приятели, и още по-вълнуващо е, че едно малко конче, което приличало много на майка си, си играело около нея. После героят разбира, че са го нарекли Мандрагора, „защото се родило направо на манежа, когато цирковият оркестър е изпълнявал сюитата „Мандрагора”. Така тримата щастливи приятели, години наред пътували заедно на турнета по други държави, дори стигнали до Русия. Но съдбата отново се намесва. Циркът е закрит, а главният герой събира пари и успява да откупи само порасналата Мандрагора, но за Рина не му достигнали, и заедно с други коне, тя била продадена.

Много впечатляващ е и разказът „Карандаша”. Това е прозвището на героя на разказа, който в детските си години преживява нещастие. По време на час по рисуване, едно от децата забива добре подострения си молив в лявото му око и от това той остава едноок за цял живот. Минава време, Карандаша пораства и изчезва от родния си дом. Чуло се че е ходил до Хърватска. После се разбрало, че там се е срещнал с момичето, с което се е запознал по интернет. Решил да направи тази рискована стъпка, защото и тя била инвалид, и страдаща като него – с увредена, изсъхнала и неподвижна дясна ръка, живееща сам-сама. „Тя – инвалид с ръчица, той – с оченце, но децата им ще си имат всичко”, му говорела по скайпа. Каква е била изненадата му от Хвоска, когато я видял? Оказало се, че си е напълно здрава. „Всичко с бинтованата ръка, която му показвала на скайпа, се оказало пълна заблуда”. Ръката й била наистина неподвижна, но само когато просела на гарата, седнала в инвалидна количка. „Щом се прибереше вкъщи обаче тя сваляше камуфлажа, стоеше час под топлия душ и хукваше из барове и кафенета”. Нейният дом бил богато обзаведен с всички луксове, които произтичат от това. Разбирайки за измамата, Карандаша си тръгва. Прибрал се и дълго време обмислял положението си. После продал на безценица къщата, която с времето се разграбила и срутила. След няколко години, на Централна софийска гара, един негов съсед видял брадясал, чорлав и немит мъж, който просел, седнал в олющена инвалидна количка. „Когато му подавах монетата забелязах, че едното му око го нямаше.” Усъмнил се човекът, огледал го добре и разпознал Карандаша. После го проследил и разбрал, че живее в луксозна кооперация. Позвънил на входната врата, която отворила красива жена и в пролуката видял луксозно обзаведен апартамент, купен от просията, която Карандаша бил приел за своя професия.

В отзива си разкрих сюжетите само на три от разказите на Емил Енчев. Някой ще каже: „Е, разказал е интересни случки от живота, но това още не е художествен разказ”. Да. Всеки може да напише за някоя случка от живота и да я представи за разказ. Но винаги личи кога една творба е излязла от сърцето на писателя и кога е „издялана” изкуствено. Тя няма да бъде стойностна, защото в нея ще липсват моралните послания, образността, метафорите, обобщенията, неочакваната развръзка, необичайният сюжет… И най-вече, ако в нея няма душа. Душата на автора, която той е вградил, докато е оформял идеята и е изграждал образите на героите си. За радост, всичко това го има в разказите на Енчев. Нещо повече. В тях се откроява поетичната му душа. Гледа на живота от друг ъгъл – през очите на поета, а това обогатява повествованието и го издига на по-високо художествено ниво. Като писател Енчев е много чувствителен. Сетивата му са изострени и долавят най-малките енергийни трептения в заобикалящия го свят. Може би защото е израснал и е живял далеч от шумотевицата на замърсения двумилионен град, общувал е с природата, разбрал я е и я е обикнал? А тя, като благодарност за неговото обожание, е вляла друг вид жизнена енергия, други усещания – по-чисти, по-естествени, по-силни. И трудно, и лесно е, да живееш в хармония с нея. Зависи от гледната точка и от умствения и духовен багаж. Не зная по какъв начин би чувствал и мислил Емил Енчев, ако живееше в столицата. И още по-лошо – ако беше роден и израснал в нея, без големи възможности за допир с природата. Дали щеше да е същият автор, който майсторски е изваял образите на героите си в „Забранени монолози”?

Проследявайки съдържанието до последното листче в книгата, почетох и информацията за написаните от него книги. Оказа се, че познатият и непознат за повечето хора писател, има издадени 27 книги. От тях 13 са стихосбирки; седем – с разкази; една краеведска; една повест. Издал е и четири пиеси, от които две са за деца. Една от детските му пиеси – „Приказка за Коледа” е поставяна в РДТ „Николай Хайтов” в Смолян. Освен това е издал романът „Епитафия за небе”, а в момента работи върху втория си роман – „Терасата”.

За да напишеш 27 разнородни по жанр книги, трябва да си в непрестанна творческа треска и да мислиш само за сюжета на това, за което пишеш. Ако е проза. А ако е поезия, тогава ти не живееш в този свят, ти си поет, който черпи сили и енергия от духовните светове във Вселената. Но за стиховете на Емил Енчев ще говорим друг път. Важното е, че книгата с разкази „Забранени монолози” я има на бял свят и всеки, който пожелае, може да я прочете. Няма да съжалява. Та това са само седем разказа и две кратки повести, събрани върху 120 страници. Колко му е, ако обичаш да четеш?