Родопа е мистична планина. Неслучайно тя е сътворила полумитичния, полуреален образ на ангелогласния Орфей. Там са неговите светилища. Там неговата възлюбена Евридика е събирала билки и цветя за сватбения си венец. Там са възникнали Дионисовите мистерии…
Най-ярките творби на писатели като Николай Хайтов и Антон Дончев са свързани с магическото излъчване на Родопите. Затова и „Диви разкази“ и „Време разделно“ имат десетки преиздания и техните художествени внушения са неподвластни на времето.
Още един автор – добре познатият на българската четяща публика Светозар Казанджиев, майстор на разказа, новелата и романа, както и на ярки публицистични и есеистични текстове, посяга смело и с достатъчна отговорност към темата за съдбата на Родопите. Новата му творба – романа „Съдба“ се превърна в събитие за националния културен живот и също вече има няколко преиздания.
Авторът проследява драматичната, а често пъти и трагична съдба на своя герой Султан Татаров в значителен исторически отрязък от време – повече от половин век. През съдбата на този интересен персонаж надникваме в неизбродните бездни на съдбата на самите Родопи, както и на Отечеството като цяло, в преломните времена на няколко социално-политически сътресения – Втората световна война, възникването на радикално нова обществено-политическа система след 9 септември 1944 г., поредните конюнктурни и трагични опити за смяната на имената на мохамеданското население в Родопите, времето на култа и насилственото коопериране на земята, новите социални катаклизми и пертурбации след 1989 г., и пр…
Светозар Казанджиев е участник и свидетел на голяма част от тези разтърсващи събития в родното си село. Той скрупульозно следва историческите факти, разкрива умело панорамата на идиличния, но и често пъти наситен с бравурни обрати, живот на селото и региона. Но освен това през окуляра на талантливото си белетристично зрение пресъздава резките психологически обрати в живота на своя герой и неговата фамилия. Романът „Съдба“ е богат на редица исторически послания и внушения. От една страна историята на фамилията Татарови отразява и страници от трагичната история на Родопите и нейното население, подлагано след нашествието на турците през XIV век, на нечувани изпитания и насилия.
Като червена нишка през романа преминава темата за родовата памет, и насилствено сменената религия. Езикът на автора е богат и пластичен, наситен със специфични думи и фразеологизми от родопския говор и бит, което придава на психологическото обрисуване на героите – Султан, Тесика, Кейван, Димитър, снахите Минзухария и Гергана, особена поетична прелест и симпатична анахроничност. От друга страна авторът е постигнал хармонично съчетание при пресъздаването на романтичната родопска природа (има цели страници, които представляват същинска поезия в проза, така умело и увлекателно са обрисувани прелестите на Родопа планина) с трагичната историческа съдба на населението.
Повествувайки за живота на главния си герой Султан Татаров и неговата фамилия, Светозар Казанджиев разгръща богата панорама на фолклора, обичаите, обредите, които през вековете пренасят жителите на Родопа. Там усещаме как блика енергията на старовремското добронравие, как със свещен трепет се пази традицията и нейните послания. Великолепно са пресъздадени не само някои от погребалните ритуали, следвани неизменно векове наред, но и благоговението пред майката земя като родилка. Разгръща се многостепенна метафора за нивата – майка, която ражда всичко, за изпръхналата оран, даряваща човеците с благословените свои плодове и създаваща предпоставки за израстването на силни и мъжествени характери. Суровите, често пъти, условия раждат и истински и достойни характери. Житието на главния герой Султан Татаров е най-яркият пример в това отношение. Той наследява от своите деди и пословичното си трудолюбие, и чувството за чест и достойнство, и осъзнат дълг към Отечеството. Затова, когато го призовават да отиде на бойното поле, не само не се колебае, а тръгва едва ли не с песен на уста, оставяйки младата си непразна първа любов. Той носи в сърцето си драмата на историческите зигзаги, която е съдба на целите Родопи. Става дума за съжителството между християнството и мохамеданството. В сърцето на Султан Татаров, в съзнанието и паметта му тези две религии и техните представители съжителстват заедно, допълват се и взаимно се уважават…
Съдбата е твърде жестока към главния герой Султан Татаров – той е ранен почти смъртно, оцелява като по чудо, но се връща в Родопите чак три години след свършването на войната, когато, уви, любимата му жена го е погребала в сърцето си, прежалила и отново се е оженила. Следват разтърсващи по трагизма си страници, в които виждаме как покрусената от появата му Руска след известно време не преживява съдбовно-трагичния обрат, не издържа и доброволно се оставя да загине в пламъците на една купа сено. Междувременно по време на войната най-близкия му приятел Огнян загива и нашият герой е изправен пред съдбовен избор. Той трябва да отгледа и собствения си син,и сина на най-близкия си другар. Разбира се, той ги приема и двамата като родни чеда, среща новата си булка – Тесика и продължава мъчния си, но достоен живот. Обожавайки земята родилка, той има мистичното усещане за кръвна връзка с нея, с хълмовете на Родопите, ждрелата, урвите, реките и най-вече с дъхавата току-що изорана нива. Всеки ден води към един странен връх любимия си внук не само, за да му показва великолепието и вълшебните гледки на Родопите, красивите изгреви и залези, но и да създаде у невръстното му съзнание умението и желанието да изгражда сам характера си, да калява волята си чрез усилието за постоянно покоряване и на житейските върхове…
Султан Татаров се включва в първите години след 9 септември 1944 г. с цялата си енергия и вяра, че трябва да се гради едно ново общество, един нов свят, основан на братолюбието, равенството, справедливостта. Той даже е избран от съселяните си за партиен секретар. Скоро обаче се сблъсква с цинизма на новата партокрация, която чевръсто поругава идеалите и потъпква справедливостта. Притежавайки силен характер, той не приема моралните компромиси и съдбата отново го подвергва на тежки изпитания – интерниране в Северна България, имуществото му е национализирано, откъсват го от любимата му майчица, която отказва да напусне Родопите и тяхната селска къща, която той в пристъп на ярост подпалва…
Следват страници, в които авторът описва тежкото битие на Султан Татаров, Тесика и невръстните още момчета, интернирани някъде в Еленския балкан. Времето слага своя съдбовен отпечатък върху няколко десетилетия от живота на този чепат, но и достолепен персонаж и най-сетне след дълги митарства той дочаква да му позволят да се върне в любимите Родопи. Но се сблъсква с нови изпитания – синовете вече са поотраснали и всеки от тях избира свой път в живота. Но нашият герой, който прилича на разтърсвано от бурите дърво, не се отказва от принципите на своята житейска философия, живее достойно до последните си дни, възпитава и внука си да бъде почтен и безстрашен, да помни миналото на рода си с неговите изпитни и трагедии, но и да не бъде отмъстителен.
Светозар Казанджиев следва класическите принципи за създаването на един мащабен роман – интересна и интригуваща фабула, постепенно разгръщане на изобразяваните персонажи в хода на повествованието и уплътняването на техните психологически характеристики не само чрез авторовия коментар, но и предимно с много интересните и съдържателни техни диалози, спорове, съгласия и несъгласия, полемики. Едно от ярките качества на романа е индивидуалната речева характеристика на героите, която отразява не само техните специфични духовни интереси и търсения, но и пряко претворява общата духовна аура на Родопите, свързана с трагичното, но и величаво минало и с драматичното настояще.
Самият автор Светозар Казанджиев с няколко лаконични фрази очертава свръхзадачата, която сам си поставя с книгата: „Когато замислях романа, исках в него да димят пожарите на Втората световна война, но той да не бъде роман за войната, да показва грозната картина на отнемането на частната собственост и откъсването на хората от земята, но да не е повест за колективизацията, да разказва честно за възродителния процес, причинил на родопчани оскърбителен срам, без да е разказ за възродителния процес, да излага на показ всеобщата ни наивност, повела ни към голия връх на демокрацията, но да не е книга за тоталитарната държава, да разкрива страданията на моите герои, събрали в себе си всички качества на българския човек, но да не е книга-страдание…“
Трудно може да се даде по-ярко и наситено обяснение за главната движеща идея на книгата…
Романът на Светозар Казанджиев „Съдба“ е толкова богат на исторически инвенции и послания, толкова вълнуващо и талантливо са изградени характерите на героите със завидна психологическа плътност, че несъмнено ще има съдба, подобна на споменатата в началото знакова творба на Николай Хайтов „Диви разкази“, както и легендарния роман на Антон Дончев „Време разделно“. Романът „Съдба“ е най-вълнуващата и талантлива епопея, посветена на съдбата на Родопите и нейното население през последния век.
