Проф. Ружко Челебиев е роден и израснал в Смолян. Реализирал над 40 стенописни работи. В Смолян негово творение са: мозайка в сградата на Общината; подова мозайка в областна управа – Смолян; мозайка – Национална астрономическа обсерватория – връх Рожен; мозаечни медальони за църквата „Св. Висарион Смоленски“; мозаечен медальон – административен съд гр. Смолян; стенопис в ритуалната зала в с. Могилица. Има реализирани множество произведения в техниките витраж, мозайка, сграфито и стенопис в частни домове в София и страната, дори и в чужбина. Реализира самостоятелни изложби, участвал в национални изложби с живописни творби и стенописни проекти. Носител на награди и отличия. Това, което го характеризира като прозорлив, актуален за всички времена и даровит творец е едно от водещите му произведения – мозаечното пано във фоайето на община Смолян.

Проф. Челебиев, разкажете ни малко повече за себе си. С какво се занимавате в момента?

Първо трябва да кажа, че тази година приключих с педагогическата си работа в Академията. Основната причина е пандемията, а аз съм в рисковата възраст. Не мога да кажа, че съм се уморил, но все пак, някак си с годините се усеща една дистанция, която настъпва между нас, възрастните и по-младите. Техните интереси са различни. За мен основното винаги е било не толкова да се меся в тяхната работа, оставял съм ги сами да откриват нещата. Намесвал съм се само в краен случай, като по един заобиколен начин съм им давал възможност да размислят или променят някои неща, за да се развиват по нататък. Много съм внимавал да не засегна личностните им виждания и интереси, да запазя това, което носят като индивидуалност и да ги развивам. Освен това аз съм от хората, които бързат да предадат всичко, което знаят, не запазвам нещо за себе си. Студентите ми пък от своя страна преосмислят моя опит и го прилагат според своята индивидуалност. В Академията оставих много добри приятели. Аз няма да участват пряко в учебния процес, но ще присъствам в Академията – на конферанси, на защити на дипломни работи и т.н. Няма да скъсам изведнъж, защото обучението е двуяк процес. Както студентите вземат от нас, така и ние от тях, взаимно се обогатяваме и това е много интересно. Те получават повече в занаята, ние повече в съвременните виждания и нещата са балансирани.

Как се чувствате в Смолян и Родопите?

От години не съм се задържал толкова до късно в Родопите. Сега имам възможност да се насладя на прекрасната есен. Тази пандемия обаче не ми се отразява добре, макар че е се опитвам да не мисля за нея, но непрекъснато новините ни заливат. Особено ме разстройват смъртните случаи. Въпреки всичко намирам сили. Макар че, художникът, за разлика от другите творци, винаги е дистанциран.

По повод Деня на народните будители в КДК в Смолян беше открита изложба с посвещение: „На първия ми учител, с обич!”. Учителят е П. Стайков, а ученикът сте вие. Как се роди идеята да направите, ако мога така да си изразя, съвместна изложба с Петър Стайков?

Тази идея за съвместна изложба с моя първи учител присъства в моето съзнание почти от момента, в който започнах да се изявявам като самостоятелен. Първоначално участвахме заедно във всички общи изложби в града и идея поизостана. После заминах за София. След няколко години отново започнах да участвам в груповите изложби на смолянските художници. След едно посещение в Германия, Стайков е направил тези рисунки, които са в изложбата. На мен ми подари един специален албум с графиките, с едно посвещение: „На Ружко с обич“. Аз му връщам жеста. Реших, че точно сега е момента за тази изложба. В нея има един баланс – започваме с графика, после живопис, после пак графика и т.н.

Как най-кратко бихте охарактеризирали Петър Стайков, какъв ярък спомен пазите от него ?

Аз съм бил дете, когато той водеше кръжок по рисуване в читалището в Смолян. С нетърпение очаквах тези вечери, защото нямаше телевизия, интернет, телефони. Това беше единственото ми занимание. В този период бях най-малкия и той се отнасяше с мен като баща. Той беше един човек, който безрезервно се раздаваше, без да търси реципрочност за това, което дава. В него нямаше никаква нотка на злоба или завист по отношение на това, че някой може да е по-добър. Той си знаеше цената, хората също го знаеха и той си се чувстваше на мястото. Това е най-скъпия спомен – топлото бащинско отношение към мен. Знаете ли, на Петър Стайков му бяха възложили да направи стенопис в бившия профсъюзен дом в Смолян. Тогава той се отказа в моя полза и това беше първата ми работа тук. За съжаления тази творба не оцеля. Тъжно е, че нещата не се пазят. Преди дни бях в Девин, там има една моя фреска, но и тя е в безобразно състояние, за съжаление.

Над какво работите сега?

Вече няма поръчки за монументални неща. Последното нещо, което съм реализирал и предстои да бъде монтирано са едни витражи, поръчани от местния бизнесмен Кирил Асенов за параклис на гробищния парк. В момента изцяло съм съсредоточен в квалитетните неща, правя експерименти с нови материали, нови техники. Вижте този пейзаж, който ни заобикаля, човек не може да избяга от него. Не оставам без работа, намира с какво да си запълва времето и то не така безцелно.

Не можем да не отбележим, че едно от водещите ви произведения е мозаечното пано във фоайето на община Смолян. Повече от 30 години паното посреща гражданите, които влизат в сградата и впечатлява с вплетената история на Родопите. Кое или какво ви накара да изобразите именно тази композиция, в която присъства и човекът и фолклора?

Това е доста сложна композиция. От дистанция трябва да се възприема като цяло и същевременно, приближавайки се до нея, човек да може да види всяко едно пано самостоятелно. За първи път тук включих естествен камък и смалта – изкуствен материал. Доста трудно се справих с тази задача. Знаете ли, характерно за мен е, че когато ми възлагат нещо, веднага идва идеята какво трябва да направя, след това сякаш напук започвам да отивам в една съвсем противоположна посока, за да мога, изминавайки дълъг път, да се върна към първоначалната си идея. В тази композиция исках да се обхване човекът – родопчанина. Има го и труда, и фолклора, и майчинството, и дружбата. Получи се много символична композиция. Една стенописна работа трябва да издържи на времето, предвид материалите, които се влагат в нея. Но не само физически, а и морално трябва да е актуална във всеки един момент.

В съвремието имали ли сте такива мащабни поръчки?

Завършването на Академията и идването ми в Смолян съвпадна с голямото строителство. Тези, които ми възлагаха големите стенописи или са виждали в мен потенциала, или са били големи куражлии да се доверят на един млад автор, така че може да се каже, че съм щастлив в това отношение. След мен завършиха доста местни стенописци и нямаха такъв късмет да се реализират.

Опита ви на творец напуска пределите на България и достига далечната Япония.

Да, един японски бизнесмен ни покани с мой колега, където работихме по таван с доста големи размери в магазин за сувенири. Когато стана промяната в България този японец решава да тръгне в бившите соц. страни и да търси неща, които да може да са приложи в Япония. Стига до извода, че единственото конвертируемо нещо е изкуството. Насочи се към купуване на художествени произведения от България, които изложи в неговата страна в специална галерия, наречена „София“. Когато го питахме защо се е насочил към тази дейност, казваше, че сега купува хубавите неща от Българите, но ще дойде момента, в който българите ще трябва да си ги купят обратно от него.

Художественото изкуство все още ли е достатъчно конвертируемо?

Има хора, които купуват неща за собствена консумация – да си украси новата къща с нещо цветно, шарено, хубаво, но има и такива, които наистина имат отношение. Те действително събират стойностни неща.

На какво ви научи работата с младите хора и променили ли са се ценностите днес?

Както ви казах в началото, процеса е взаимен. А по отношение на ценностите, да, променили са се. Младите стават все по-материални. Това дава отражение най-вече на кандидатстването. Търсят специалностите, които ще им дадат шанс за реализация, след завършване на обучението. Специалности които са много стойности – живописта, скулптурата, графиката, изящните изкуства, започват леко да потъват.

До колко изкуството може да помогне да преодолеем кризата?

Понякога една картина може да се окаже и терапия, както музиката. Една картина също може да въздейства много. Никой не остава безразличен към нещо стойностно и хубаво.

Щастлив човек ли е Ружко Челебиев?

Знаете ли, аз много се вълнувам, когато представям работите си. Хората си мислят, ето той е професор, значи при него всичко трябва да е на шест. Но не винаги е така – веднъж стане, веднъж не. Един мой преподавател казваше така: „Две неща да станат между десет, трябва да си щастлив. Така е в живота – в един момент си доволен, в следващият нещата пропадат. Но общо взето да, щастлив съм.

Вашето послание, пожелание към всички смолянчани.

Най-голямото качество на родопчани е устойчивостта. Моята съпруга, родена в Северна България, казва, че животът в планината е много по-труден. Въпреки това хората се справят. Няма униние, всеки си знае мястото, всеки се задоволява с това, което има като възможност, всеки опитва да се справя с ежедневието и с тези предизвикателства, които ни поднася времето. Моето пожелание към смолянчани е да не губят устойчивостта си.