Велислава Райдовска е преподавател във Физико-технологичния факултет към ПУ „Паисий Хилендарски” в Смолян. Родом е от прекрасния град Стара Загора, а в очарователния Смолян е долетяла преди повече от 27 години, както казва тя, на крилете на любовта. С Кирил имат две пораснали деца. По образование е инженер, през 2015 е защитила дисертационен труд и е придобила научна и образователна степен „доктор”. В съавторство или самостоятелно има издадени учебник, учебни помагала и научни статии в наши и чуждестранни издания. В свободното си време пише публицистика и кратки разкази, които през годините са публикувани в пресата и в художествени издания: в-к „Всичко за семейството”, в-к „Стършел“, сп. „Проглед“, Алманах „Нова българска литература проза“ и др.

-Госпожо Райдовска, когато един специалист в точните науки започне да мисли и пише волно, с художествени измислици, колко е добре това за него, а и за читателите?

-За мен определено е добре. Процесът по сътворяването на една художествена измислица в история е съпроводен с огромна положителна емоция. А тя неутрализира натрупаните отрицателни такива. И настъпва равновесие. Мисля, че и на читателите им харесва. Поне близките ми хора, които са чели моите измислени творения, ме уверяват в това. Е, разбира се, те са леко пристрастни. А при писането на научни статии има правила, които спазвам.

-Сякаш предчувствахте пандемията, та още през миналата година издадохте сборника си “Хапче против стрес”. Как се случи това?

-„Хапче против стрес” е моя сбъдната мечта. Писането на кратки разкази при мен се случи някакси изведнъж. Моите герои се родиха и постепенно заживяха своя живот. Аз просто записвам техните радости или неволи. В началото бях доста неуверена, но това, че мои разкази се появиха на страниците на авторитетни печатни издания, ми вдъхна кураж. И така реших да си направя подарък за юбилея, като ги събера в книжка. Целият процес по подготвянето й бе поредица от малки подаръци, които сама си доставях – подбор на разказите, рисуването на илюстрации към някои от тях, оформянето на корицата. Искам да благодаря на редакторката ми професор д.ф.н. Елена Николова, която имаше търпение да прочете ръкописа на „Хапче против стрес“ и благодарение на нейните ценни забележки, той стана по-добър. Благодаря и на моята класна ръководителка от гимназията в Стара Загора г-жа Пенка Иванова, която пося у мен любовта към литературата и към красотата в света, която за жалост не винаги откриваме. Писането на разкази е моето бягство от сивотата и дребноежедневието. Когато започна една история, тя ме забавлява. Първо аз се усмихвам. Това е моето хапче срещу моя стрес. И аз го споделям с хората. Ако успея да предизвикам поне една мъничка усмивка у тях, да ги разсея от грижите им, целта на Хапчето е изпълнена. Пандемията нахлу в живота ми, промени го. Но така се случи – да живеем в интересни времена. „Дори след мъничка усмивка, у нас умира един мъничък микроб”, както казва Юрий Никулин. Така че, хора, смейте се! А ако моето „Хапче против стрес” има силата да усмихне някой и да „убие” поне един мъничък микроб, за мен е удовлетворение. Разбира се, за физическото предпазване е необходимо хората да спазваме „Правилото на трите Д – дисциплина, дистанция и дезинфекция.“

-Какво дава на човек професията преподавател на студенти? И какво отнема?

-Обичам професията си. Тя също е осъществена моя мечта. Общуването с млади е толкова зареждащо. Звучи клиширано, но е истината. Младите хора са извор на вдъхновение, те са смели, дръзновени. Обичам да работим заедно и да съм свидетел на техните малки победи засега. Техническите науки са нелеки науки, но инженерите са новаторите. Те градят бъдещето, имат силата да променят света към по-добро в областта на технологиите. И аз се старая да покажа на студентите си, че ако са упорити, мислещи и трудолюбиви, успехите не закъсняват. Удовлетворението от постигнатите цели не закъснява. Важно е да обичат професията си, да са творци в нея. За мен, а и за колегите ми, е щастие да видим как нашите студенти се превръщат в успели, уверени млади хора. Прекрасно е, че и те самите оценят нашите усилия и ролята на Факултета ни за професионалното им израстване. Определено не съм мислила какво ми отнема преподавателската работа. А щом не съм се замисляла, значи – нищо, или поне не толкова съществено. Времето за подготовка е част от работния процес. Понякога умората се натрупва, понякога имам своите разочарования и несгоди. Но кой ги няма? Но пък аз си имам и моето „Хапче срещу стрес”.

-Това, което остава от година в година и ни крепи, е…

-…любовта във всичките й проявления!

При д-р Велислава Райдовска бе: Росица Примовска