Благодаря Ти за съвършенството, Господи. Прекланям се пред Твоето ръкотворство. Ти, който правиш всичко по свое подобие, тук си се изкушил от изкуството. Вложил си нестихващ копнеж за красота. Няма друго творение във всемира, което тъй яростно и тъй нежно да ми напомня за женската хубост. Всяко докосване до нея разпалва религиозни чувства в мен. Кара ме да я сравнявам с Богородица, с непорочните хубавици от иконите, които пълнят сънищата ми с блян. Пред нея ангелите падат на колене.

Родопчанката! Тя е уникално хрумване на природата. Произведение на изкуството – антично, ренесансово, съвременно. Гледам я и сърцето ми се усмихва. Най-напред блясва лицето й, очите и златните й пендари на шията – наследство от древната майка Изида, кутила рожбите на Египет и Тракия. По-долу – ослепителна риза и мънистени криволички, везани с мерак, сукман като късче небе, пояс, а върху пояса – две златни слънца и миндил, нарисуван с най-хубавото зелено, оранжево, алено. На главата й – тестемел с червен кошак като дъга… Господи, това е само отвън. Ами отвътре! Нямате си представа, каква душа носи, а от гърлото й какъв глас ечи… Когато родопчанката пее, чувам музиката, каквато Бог я е създал. Това е езикът, на който най-сладко говори. Чрез който превръща мъката в песен. Всяка страница от биографията й е изпята като химн или като стон. Нейните сълзи са шлифовали хиляди бисери, за да красят огърлицата на планината. Затова никой не смее да каже, че е бедна или неука. Ако беше такава, щеше ли да тъче слънце в своите станове и да пее най-прочувствените балади? Когато я слушам, изпадам в екстаз, душата ми се преражда. Макар че по снагата й има още белези от вериги, тя не престава да пее, да ткае, да ражда юнаци, готови да разлюлеят бесилото, и хубавици да полетят в бездната заради своята чест… Стане ли дума обаче за вяра и за отечество, родопчанката е непоколебима. За тях е изпращала мъжете си на сигурна смърт. Когато конницата потъвала зад хоризонта, тя сядала на къщния праг и шепнела: „Иди, сине майчин, иди да видиш как се обича и как се мре за родината!” А когато пребъдвала в мир, учила синовете си да презират копоите, които облайвали пътя им, и призраците, които ги тласкали към страстта на годините. Изтръпвала е от мисълта, че миналото може да се повтори. Романтиката му я ужасява. Тя знае, че бисерът грее по-ярко в калта, отколкото върху пръстена на убиец. Затова ненавижда слугите, които копнеят да я загърнат във фередже или забулят с яшмак. И самозванците, дръзнали да вържат забрадка на Слънцето… Родопчанката – божествена или земна, истинска или въображаема, всякога е неповторима. Пленен от родственото й достолепие, аз не преставам да мисля за Сътворението, когато глината е била изпечена в пещта и тя, вдъхнала първата глътка живот, направила първата крачка към нас. За да се превърне в символ на националната скръб и на националната гордост.

Господи, каква жена и каква песен! Когато запее, пее България. Спомнете си Рожен – този велик спомен!… Докато звучи в сърцето й: „Бела съм, бела, юначе”, родопчанката ще върви по земята и ще отваря брод след брод между безсмъртието и вечността.

2006 г.

Светозар Казанджиев