Петър Пиронков е роден през 1977 г. в София, в семейството на големия български живописец Енчо Пиронков. Завършва Художествената гимназия, след което учи в Държавната художествена академия в Рим. Пиронков Младши е ярък последовател на експресивния стил на своя баща, като създава физиономична образност и сюжетност на творбите си. Подрежда множество самостоятелни изложби и негови картини са притежание на музеи, галерии и частни колекции. Живее и работи в София.

Г-н Пиронков, син сте на големият български живописец Енчо Пиронков. Какво означава за вас това - повече отговорност или повече привилегия?

Зависи от характера на човека. В моя случай е повече отговорност, защото от дете проявяват разбиране към моите артистични прояви и подкрепа, което е много важно, особено за един художник. От друга страна е привилегия, защото съм се родил в ателие, аз не мога да живея в къща или в апартамент. Както аз, така и семейството ми искаме да живеем в процеса на изкуството, което е една голяма привилегия. Цялото си мислене, вкус, изискване, критерии съм придобил, бъдейки сигурен, че това е, което трябва да се случва. Отговорността е нещо лично, защото не всеки се занимава с живопис. И ако се занимава, не всеки проумява какво е, а то е един вечен процес, който остава след нас и човечеството дивее пред него, възхищава се, живее с него, общува с него, то му е ежедневие. Аз съм ежедневие за моята публика. Аз присъствам в живота им. Чрез изкуството те си изграждат мирогледа, вкуса. И това е една голяма отговорност. Всеки един артист трябва да го осъзнае, че тогава няма семейство, няма притежание, няма заведения, няма личен живот. Там личния живот е изкуството.

Кои са най-ценните съвети, които вашия баща ви дава?

Освен напътствията като от баща, те са и като от колега, защото ние общуваме и като колеги. Общувайки като артисти за изкуството, аз получих напътствие да се науча да надмогна материята, да надскоча себе си, да застана в друго пространство, което е на Петър, в което не съществува публика, поколение, съществува само светлината на автора. Тогава аз намерих своя път, намерих себе си, защото изключих всичко, изключих публиката, изключих мисълта за това какво ще стане, и достигнах до факта, че изкуството е процес, а това, което остава е материя – картина, стих... Артистът е една духовна личност и трябва да се занимава точно в този си свой личен духовен свят, иначе рисува. Аз от години вече не рисувам, аз не творя количество, аз си работя върху една картина с месеци, променям една и съща композиция по много пъти. На мен не ми трябват картини, на мен ми трябва шедьовър, а шедьовъра е светлина. Моята светлина е във вечността, защото има ли дух, присъствие тази картина, тя става вечна.

Одухотворихте Художествената галерия в Смолян, има живот в този храм на духовността... Как се случи това?

Това е един проект, който започнах преди 7 – 8 години. Тогава преустроих първи етаж на къщата ми в експозиционна част и вътре се помещава един личен музей с картини на мои колеги. В едни момент предложих на съпругата ми да започнем да излагаме част от колекцията, която се намира в Устово. Направихме изложби на акад. Илия Петров, на пловдивската петорка, на съмишленици... След това директорът на Художествената галерия в Смолян Иван Пеев ме покани да стана част от екипа му, за да може да се изпълнява една по-мащабна мениджърска дейност. През изминалата година смятам, че показахме какво е нивото с едни много стойностни изложби, за което съм благодарен на целия екип на галерията, защото ние сме духа на града. Този храм на духовността трябваше да започне да се съживява, да вади своя фонд, да го освежава, да го популяризира, да го социализира, защото публиката има нужда от това. Даже и да не дойдат на изложбата, те имат самочувствие, че в техния град са дошли Дечко Узунов, Златьо Бояджиев, Павел Койчев, Илия Петров, дошли са най-добрите и това е продукция на Художествената галерия. Самата община Смолян прие идеята за това съмишлие и в галерията нещата се случват.

Имате идея галерията да стане още по-достъпна с активното участие на подрастващите?!

Идеята е всички ученици в община Смолян да посещават галерията, с образователна цел, като се набляга на определени тематични произведения, не да им се изгражда културата или знанията върху изкуството, а да усетят величието на това, което притежават. Защото гр. Смолян притежава една огромна тематична колекция от много сериозни произведения. Това са пластичните съкровища на Смолян, това е самочувствието. С тези посещения у тях остава един малък спомен и изграждат самочувствие, защото те са съсобственици в тази памет. Това не са картини, това е паметта на нацията. Това е един бъдещ процес, който ще се случи другата година. В културния календар за догодина имаме планирани осем изложби.

Какво предстои в личен план за Петър Пиронков?

Аз не спя, аз творя. Имам в началото на годината една изложба, която ще е по-странна. Ще показвам един мрачен цикъл, едни големи картини, някои на религиозна тематика. В края на пролетта имам друг ангажимент и т.н.

Трудни ли са времената за творците? Как ви се отрази пандемията?

Станахме по-мързеливи. Това са етапи от живота на човечеството, те нямат нищо общо с изкуството. То е една прашинка в цялото, да го наречем арт общество. За хората на изкуството или светлината на автора или неговото духовно присъствие, за тях тези процеси материално-житейски не се отразяват. Целия арт пазар обаче изпадна в един колапс, но това е пазара. Имаше един психошок, че трябва да се промени конюнктурата. А иначе за изкуството няма промяна.

Увеличават ли се ценителите на изобразителното изкуство?

Като цяло се сменят поколенията. Винаги е било така на периоди. Този период, който отмина, за който всички си спомняме с едно или друго чувство, то има плод и този плод е на много по-високо ниво от предишния период. Финансово никога не е имало по-голям разцвет, никога къщите не са били толкова добре обзаведени с изкуство. Сега си свободен, сега не е за лигльовци, сега не може на половина, сега или си най- или си под чехъл. Смятам, че в момента е най-доброто време. Човечеството изпада в една духовна безизходица, няма трепети, чувства, отдръпва се от живописта и навлиза в дизайна, например. Казват, няма кой да го види, и това е добре, защото изкуството не е правено за публика. Аз съм щастлив човек, защото съм се сбъднал. Реализирал съм се и семейно, реализирал съм се и като творец. Сега търся други трепети, да участвам в изкуството, в обществената дейност.

Какви ще бъдат вашите финални думи и пожелания към родопчани?

Да бъдат съпричастни, да получаваме духовна подкрепа от тях. Когато имаме духовната подкрепа, нещата могат да се случат, а ние имаме големи проекти, идеи. Насърчавайте своите следващи поколения, поне веднъж да посетят галерията, за да придобият самочувствие.