проф. Кръстьо Петков

Дебютът е предстоящ: на 9 февруари 2016 г. в Берлин ще бъде учредено пан-европейското движение DiEM25. Негов идеолог, активен говорител и водещ теоретик е проф. Янис Варуфакис, бивш министър на финансите в правителството на „Сириза“. С наближаването на събитието активността на Варуфакис видимо се повиши – той участва в дискусии, дава интервюта, пише в своя блог. Упорито и систематично лансира концепцията за реформа на Еврогрупата и ЕС, предизвиквайки съмишленици и опоненти с нестандартните си виждания.

Едно от тях условно наричам „Парадигмата на Варуфакис“. Тя звучи така:

„Светът, който описвам е едновременно либертариански, тъй като приоритизира овластените индивиди; марксистки, доколкото изхвърля в боклукчийската кофа на историята разделението между капитала и труда; и кейнсиански, глобално кейнсиански. Но над всичко е обстоятелството, че това е свят, в който ще сме в състояние да си представим една автентична демокрация“

Ще съумее ли Янис Варуфакис да съчетае в едно логически издържано и практически работещо цяло квинтесенцията на три доскоро непримирими икономически течения? Или и неговата реформистка парадигма ще отмре, срещнала мощен отпор от корпоративно-олигархичните кръгове, които редят съдбините на света; не получила разбиране и подкрепа от обезвереното/мълчаливо мнозинство, което се оттегли в защитните си бункери през последното кризисно десетилетие! Отговорът на този въпрос няма да узнаем на форума в Берлин; той ще стане ясен в годините след учредяването на паневропейското движение, когато политикономическата платформа на неговите инициатори премине първия сериозен тест – в турбулентната ситуация, в която изпадна ЕС след 2008 г.

Конвенционалната, контролирана от „елитите“ политическа обстановка в България още отсега подсказва каква би била съдбата на евро-реформаторската идея у нас. Корпоративно зависимите медии, с малки изключения, подминават тази тема. Поръчковите политически коментатори се отнасят с неприкрита ирония към всеки опит за обновление на склерозиралата европейска общност и поддържат папагалския евроатлантически курс на официална София. Съществуващите партии, в т.ч. самообявилите се за радикални/антисистемни формирования, не забелязват новата евро-реформаторска инициатива. Най-странно е поведението на претендиращите да са леви партии; те просто лицемерничат, като публично не се обявяват срещу радикализма на ранната „Сириза“ и на „Подемос“; по всичко изглежда обаче, че тайно се надяват и експериментът DiEM25 да се провали.

Остават автентичните, но разпокъсани граждански общности на неизкушените в политиката, които никнат като гъби през последните месеци. Техните инициатори – непримирими интелектуалци и търсещи истината младежи – имат своя шанс да направят национален пробив и да се приобщят към паневропейската инициатива. Към тях е насочена моята интерпретация на дебата, който тече сред евро-реформаторите и извън техните кръгове. Анализът по-долу се базира на поредица от изяви с участието на проф. Янис Варуфакис: яркото му присъствие в дискусионното студио на TEDGlobal в Женева през декември, 2015 г.; отговорът на отвореното писмо от журналиста на свободна практика Джон Маламатинас , интервюто пред испанското издание Ел Диарио.

Тематичната последователност на моето изложение е: от политикономията към политологията. Тематичният център е релацията „икономика-демокрация“. Едва след като се видят причините за нейната изгубена функционалност и предлаганите алтернативи, може да се калкулират шансовете за успех на институционалната реформа, която предлага DiEM25.

Разделената икономика: как да се възстанови единството?

Става дума за онова единство на интересите на основните икономически групи и агенти, което се изразява в еднопосочност на целеполагането, координация на действията и отсъствие на разрушителна конфронтация. Именно този управленски механизъм е помогнал на държавите от европейската общност да изградят до началото на 90-те години общества на благополучието, послужили като модел за подражание в редица региони на света.

За съжаление, общото икономическо пространство, както често именуват европейския ареал, въпреки благоприятното си географско разположение, отдавна не е единно, нито е остров на социалното благополучие. Днес то е ерозирано до такава степен, че вместо доверието и конструктивните компромиси да стоят в основата на икономическия просперитет, той (просперитетът) се поддържа чрез задкулисни споразумения, вертикален диктат и възходящо преразпределение на произвежданото богатство. Резултатът е идентичен на онзи, който се постига през Голямата депресия от 1929 г. и се случва отново сега, при нейното повторение. Финансовата олигархия ползва: „ комбинация от неизплатими кредити, орязващ доходите остеритет, за да се прехвърли цената на кризата върху работещите хора“ (цитат от интервюто на Варуфакис пред Ел Дарио).

Тази преразпределителна стратегия проф. Варуфакис и други критици на капитализма наричат „Понзи-остеритет“.Преведено на достъпен български език, словосъчетанието означава „бандитски капитализъм“. При него благата от просперитета се разделят на две: националните активи стават все по-достъпни за олигархията и все по-ограничени за останалите прослойки в обществото. Тази тенденция се засилва в периоди на криза – финансова и дългова; придобива особено остри форми, когато една задлъжняла държава изпада във фалит. Какъвто беше и продължава да е случаят с Гърция.

Пропагандната теза на еврокрацията, която в съюз с МВФ и ЕЦБ пречупи през 2015 г. съпротивата на „Сириза“, е следната: виновна за дълговата криза е Гърция и единствено тя; „мързеливите гърци“ повече от едно десетилетие са живели на гърба на богата Европа, а техните корумпирани политици са прикривали истинската финансова картина и чрез верижни заеми са изяждали бъдещето на нацията. Със същата обяснителна схема, макар и не толкова брутално, еврократите си служат, когато се налага да обяснят защо закъсват и други общности от периферията на Европа – Испания и Португалия, Италия и Ирландия. За източноевропейците да не говорим, те по начало са белязани от западноевропейската аристокрация като общности от второ качество. Справка- България и Румъния, както и всички държави от западните Балкани.

Какво стои зад понятието „нация“ обаче? Политикономията учи, че освен в периоди на война и природни бедствия реакцията на отделните социални групи спрямо овластените прослойки не е нито еднопосочна, нито еднаква по сила! Втора година гръцкият работен народ (младежи, жени, работещи бедни, пенсионери) протестира срещу своите управници и колониалната политика на прословутата „Тройка“; през същото време местните олигарси и съдружниците им от европейския Север и отвъд океана тихомълком диктуват какви споразумения за „оздравяване“ на икономиката да се подписват и към чии банкови сметки да се влеят отпуснатите нови баснословни кредити.

Това резюме на концепцията за „двете икономики“ беше необходимо, за да преминем към контра-тезата на Варуфакис. Той е последователен в позицията, която отстоява: ако нещо трябва да се промени в ЕС , без да се налага отделните държави да го напускат (временно отпадналият вариант „Грекзит“ или предстоящият „Брекзит“)

промяната би имала успех при положение, че започва от икономиката.

Нека да разсъждаваме конкретно. В своята беседа пред телевизионната аудитория в Женева, Варуфакис коментира две числа: 3.4 и 5,1 трилиона долара. Първата сума е изразходвана през последните три месеца в САЩ, Великобритания и Еврозоната за производство на блага – индустриални стоки, инфраструктура, образователни услуги и т.н.; втората е потънала във финансовите институции, без да произвежда нищо, освен инфлация и растящи цени на недвижимите имоти. По този повод Варуфакис метафорично говори за т.нар. Tween Peaks: на производителните инвестиции и на спекулативните пари.

Въпросът е: може ли да си позволи съвременната европейска цивилизация да поддържа подобно разделение – между произвеждаща и безполезна икономика. Както и да крепи химерата, че чрез рестрикции рано или късно ще се постигне растеж!

Отговорът на олигархичната върхушка-хегемон в ЕС е разбираемо позитивен! Дори в условията на остра, нестихваща финансово-икономическа криза, която изправи едни срещу други държави и цели суб-региони (юг-север; изток-запад) официален Брюксел и стратезите от Берлин не дават и дума да се издума за отказ от дву-върховата икономическа конструкция и банкрутиралата антикризисна стратегия. Статуквото се поддържа чрез политиката „Остерити“, чиито дизайн беше заимстван от Вашингтонския консенсус и адаптиран към евро-икономиката от оста „Берлин-Париж“ преди повече от едно десетилетие.

Отговорът на първото правителство на „Сириза“, съдържащ се в нейната програма и ранната оферта към Еврогрупата беше противоположен: категорично не на остеритета! Повече остерити-мерки означава повече криза, продължаващо разединение и неизбежен разпад на еврозоната и целия ЕС.

Според Варуфакис, първоначалният неуспех на „Атинската пролет“ не означава провал на цялата идея за замяна на остеритета с работеща, неокейнсианска антикризисна платформа. Той разчита на продължение на съпротивата, което да се случи в страни като Испания –чрез „Подемос“ , Портуталия и др. Траен успех обаче може да се постигне при условие, че съпротивата от периферна инициатива, изолирана в рамките на една държава, се превърне в пан-европейска.

Как да се реализира тази радикална промяна? Този въпрос ни отвежда съм теорията и практиката на политиката – не изобщо, а на европейската политика.

Узурпираната власт: как да се завърне при политиците и суверена?

“Политиците в Европа не са такива, каквито трябва да са”, констатира Варуфакис в своето изложение в Женева. Казаното от него на пръв поглед е тривиална истина. Само че той не търси причините в грешния персонален избор или в дефицита на лидерски качества. “Проблемът не е в тяхното ДНК“ , заявява Варуфакис, предизвиквайки смях в залата; проблемът е в сгрешената Система, в която демокрацията е изгонена от икономиката; нещо повече, икономиката е колониализирала и канибализирала демокрацията.

Какво има предвид професорът политикономист, дръзнал да се изправи срещу мощното политическо лоби на финансовия капитал в Брюксел и Берлин? Първо, премиерите и финансовите министри на държавите, членове на еврозоната (вкл. „страховитият“ Шойбле) , ключовите комисари в ЕК, ръководството на ЕЦБ – целият този назначен политически елит е проекция на „големите пари“, концентрирани в ръцете на корпоративните финансово-индустриални мрежи от двете страни на океана. Второ, решенията в кризисни ситуации се взимат от тесен кръг подбрани лица, чиито мандат е зададен от евро-олигархията. Трето, от десижънмейкинга по начало са изключени гражданите –данъкоплатци и гласоподаватели, въпреки че именно с техните пари се погасяват загубите и се надуват печалбите на корпоративните структури. Така икономическото разделение преминава в политическо: явната/ялова власт е в ръцете на публични фигури-марионетки; реалната/финансова власт се контролира директно и ръчно от задкулисните играчи.

Първият опит да се блокира този механизъм на финансова диктатура беше референдумът в Гърция. Резултатът: 62% против подписването на трето „спасително“ споразумение с кредиторите, изплаши до такава степен европейското задкулисие и неговите креатури, че не се поколебаха да преминат от преговори с Атина към политически ултиматум и финансов диктат. Резултатите са известни: разцепление на „Сириза“, оставка на Янис Варуфакис, безпринципен компромис от премиера Алексис Ципрас, предсрочни избори и крехко ново мнозинство.

На 9 февруари 2016 г. Янис Варуфакис и неговите съмишленици от Стара и Нова Европа ще направят втори опит за пробив в системата „Икономика без демокрация“, като учредят евро-реформаторско движение DiEM25, чиято платформа е отначало докрай анти-остеритианска. Ето ги четирите опорни точки, върху които ще разсъждават учредителите на пан-европейската инициатива:

Какъв тип организация да изградят? Европейска партия или само-организация, която да се разположи в цяла Европа?

Може ли еврото да бъде фиксирано и съвместимо със споделения просперитет?

Подлежи ли на реформиране сегашният меланж от институции на ЕС (дори на теория) или трябва да се погледне отвъд тях?

Какви политически акции са най-подходящи за задачата за демократизация?

Въпросите са трудни, няма съмнение. Но са решими. От подготвителните дискусии става ясно, че Янис Варуфакис има свои отговори на някои от тях, или ще предложи алтернативни варианти за по-широк дебат. Готов е и на диалог със съществуващите протестни движения от рода на популярното Blockupy. Именно към такъв подход на откритост и диалогичност го насочва в откритото писмо журналистът Джон Маламатинас, който се очевидно се притеснява от затваряне на DiEM25 в тясно пространство, достъпно преди всичко за елитни мислители. Вероятно това цели журналистът със заключителната фраза на своето послание: „Добре дошъл в ада на социалните движения“!

Янис Варуфакис не е новак в радикалните социални движения и не пропуска в своя отговор да напомни за този факт от своята биография. Но едно е да лансираш идеи и да участваш като активист в гражданските инициативи, друго е да градиш организация и лично да носиш отговорност за нейните действия. Така че след две седмици в Берлин ще видим до каква степен професорът политикономист и екс-финансов министър се е подготвил за лидерска позиция, или за водещ член на лидерски екип – в „ада“ на социалните движения. А до края на 2016-те, определена за година на градеж, ще проличи доколко реформаторските идеи са обхванали масите. И дали във всяка от 28-те държави на ЕС ще се появят организационни клетки на пан-европейското радикално движение (за България вече казах; бих се радвал обаче, ако на берлинския форум се появи и български представител на еврореформаторите)

От лидера Янис Варуфакис се очаква да се самоидентифицира – като политически профил и идейна принадлежност. Досега преднамерено му лепяха етикета „ляв екстремист“, за да сплашат крайно десните управляващи кръгове и да активират левите/социалдемократически критици. Варуфакис ги изненада със своята парадигма, търсеща съвместимост между идеите на Хайек, Маркс и Кейнс (виж цитата в началото на статията). Безспорно, тя не класическа лява постановка. Нито е екстремистка. Но е новаторска и радикална.

При първо четене парадигмата звучи като утопия, при това еклектична. Либертарианците ще я нарекат вулгарна; правоверните марксисти ще я сметнат за богохулство; единствено прагматичните неокейнианци биха се замислили върху основанията за хетерогенната политикономическа конструкция, която лансира проф. Варуфакис.

Ако новото евро-реформаторско движение DiEM25 операционализира словесната еклектика и предложи реалистични решения, не е изключено в близко бъдеще утопията да се превърне в дистопия. Чието начало ще се положи след десет дни в столицата на германска Европа. Символиката е ясна:

острието на радикалната реформа трябва да сочи към сърцето на Европа – „болния човек на капитализма“ !