144 години от освободителния поход на генерал Черевин в Родопите

Януари 1878 г. В подстъпите на Родопите се водят последните решителни боеве за изхода на освободителната Руско-турска война. След разбиването на армията на Сюлейман паша при Пловдив и освобождението на града на 4 януари 1878 г. започва настъпателният поход на руските войски в Родопския масив. Боевете при с. Брестник на 4 и 5 януари имат голямо оперативно значение за по-нататъшното развитие на военните действия. Пресечен е пътят на турската армия за отстъпление към равнината. Оттук нататък отстъпващите турски табори се насочват в две основни посоки: източно от Асеновград-Хасково-Кърджали, и втората – по поречието на Чепеларска река към Гюмюрджина.

На 12 януари 1878 г. Казашката кавалерийска бригада на генерал Черевин, в състав от осем сотни, потегля от Асеновград в посока Бачково-Павелско-Хвойна-Чепеларе-Устово-Р� �дозем- Златоград-Димотика.

В Павелско русите влизат на 14 януари късно вечерта. Ген. Черевин е приет в къщата на Бялиолу, но решава да продължат още същия ден към Чепеларе. Но на Бухлийца ги настига снежна буря. Черевин се връща в Павелско и през нощта свиква съвет. Решават павелци, хвойненци и малевци да излязат рано сутринта на 16-и с лопата да чистят пътя, затрупан от снежни преспи. Гологлави и въодушевени, с викове „Свубодна България” хората в ранната утрин разчистват снега пред Селище. Колоната минава и по пътя за Чепеларе настига отстъпващия враг. На 16 януари са в Чепеларе. „По тесния и заледен присоен път между Лещювица и Долна махала – пише Васил Дечов в книгата си „Миналото на Чепеларе” – полека се движела една дълга черна верига, прилична и на реденица от ели, и на огромна черна засукана връв. Тая верига била руска конна войска…Влизането и настаняването на казаците в махалите и по къщите внесло голямо оживление в ограбеното село и неописуема радост в душите и сърцата на християнското население. Жени и деца с кръстене и плачене ( от радост ) въвеждали „братушките” в оголените и полуразрушените къщи, но мъчно им било, че не могли да ги нагостят, защото нищо друго нямало в къщи за ядене, освен овесена и арпова каша”.

Населението на с. Забърдо изпраща представители на Заградската чука да гледат кога ще се задават русите. По дадения от тях сигнал всички се събират да посрещнат „москофа”.

Преминаването на руските войски през Рожен вдъхновява създаването на известната родопска песен:

„Руско е Рожен заптисал,

пиле не дава да форкне,

камо ли турчин да мине…”

На 17 януари 1878 г. камбаните на двете устовски църкви известяват навлизането на русите, които са посрещнати възторжено от местното население. „Радостта беше неописуема – разказва Стою Шишков – миналото се забрави. Това бе за първи път от векове, когато руски крак стъпваше в сърцето на Родопите”. Командващият с щаба си е настанен в дома на родолюбеца Хаджи Иван, а казаците – по къщите на селото. След освобождението на Устово се сформира временна българска администрация. На 18 януари конен отряд с 30 конници се отправя за Долно Райково и Смолян.

Руският отряд от Устово, минавайки през Кавгаджик, продължава по долината на р. Арда. В Рудозем настига колоната на отстъпващия Фауд паша и я атакува. Загиват около 300 души и са пленени бойни турски знамена. След 50-километров тежък поход в снежната буря стигат Златоград. В кореспонденцията на грузинския журналист Георгий Гремели, служил като капитан в казашката бригада, преминала през Родопите, се казва: „….. На 19-и наближаваме селото Даръдере и долината на река Даръдере …сред трудностите, преживени от конницата през тази война, най-трудно беше тук. Нямаше и стотина крачки прав път, катерихме се и се спускахме по заледените скатове, на места тъпчихме в преспи …”.

Руската армия първоначално прекосява Родопите само по направление Хасково-Кърджали-Момчилград и Асеновград-Смолян-Златоград. Гарнизони тя не оставя в нито едно селище. В по-голямата част от средната и цялата западна част от Родопите руските войски не стъпват. Причините за това са две: Първо – поради развоя на военните действия на изток, и второ – поради зима и трудностите при движение, управление и битово устройване на войската. Това има и съдбоносни последствия за населението на голямата планина.

Изкуствено и несправедливо установената граница съгласно Берлинския договор, която разделя еднородното българско население на две части, довежда до постоянния копнеж и поражда нова борба на хората от двете страни на границата за пълното обединение на Родопската област. Този процес завършва, макар и непълно, с Балканската война.

Паметни ще останат дните 19, 20 и 21 октомври 1912 г., когато воините на 21 пехотен Средногорски полк, командвани от прославения командир Владимир Серафимов, извоюваха желаната свобода. Връх Средногорец се превърна в жертвеник, в място за свята клетва и с гордост е наричан от местното население „Родопската Шипка”.

Златка Петрова,историк