Пътят до село Бреза до скоро беше предизвикателство, особено след дъжд, или през зимния сезон. Но това вече е минало, след като наскоро бе финализиран мащабният проект за полагане на асфалт до селцето. На новата настилка като малки деца се радват жителите на селото и всички онези, които имат имоти в района. Радват се и самите малки деца – внуците на брезалии, защото спокойствието там им позволява да играят на воля на площадчето в центъра на селото. Именно новият асфалт стана повод местните, а и всички с корени в село Бреза да се мобилизират и да организират курбан. И така, повече от половин век по-късно Бреза отново се готвеше за курбан.

Движението нагоре по хълма беше интензивно в последния месец – всички, които имаха къщи, се суетяха около дворовете и подреждаха бащините си домове за предстоящото събитие.Паралелно с това, на входа на селото също кипеше усилена работа. Точно там само за 2 седмици изникна един приказен оазис. „Имаше една водица на пътя и ние решихме да я хванем, когато започнаха изкопните действия по пътя“- споделя инициаторът за изграждането на чешмата. Трима човека работеха усилено всеки ден, а виждайки какво се изгражда, много други също се спираха и започнаха да помагат. В акта на доброволното благодеяние се включиха много хора – с труд, с материали, със средства. „Никого не сме спирали, защото на всеки човек му трябва севап“ – разказва майсторът на чешмата. А мисълта, че участваш в нещо, което ще надживее поколенията, наистина е окриляваща. Спомням си един много мъдър човек, който казваше:

„След смъртта остават три неща: първо – праведно поколение, което те споменава в молитвите си; второ – науката; трето – построена чешма или мост.“ И може би водени и от тази мисъл – да участват в построяването на нещо, което ще ги надживее, се отзоваха толкова много хора. За кратко време и с дружни усилия чешмата се превърна в привлекателно място, което те приканва да се отбиеш, да утолиш жаждата си. Тя се превърна и в символ на родопската гостоприемност. Дава обещание. Струята, излизаща от чучура, шепне: „Жаден няма да останеш“. А малко по-нагоре „пазителите на планината“, както започнах да наричам местните, няма да пропуснат и да те нагостят – лятото със сочна златна круша, в която се отразяват жарките слънчеви лъчи, есента и зимата – с шепа лешници и орехи, а напролет – с печена тиква. Такива са хората от хълма – благи и гостоприемни, понякога тихи, замислени и гледащи към земята , защото може би усещат, че наближава залеза на житейския им път. Сред тях има и колоритни личности. Един от тях много ми напомня за Йовковия Джапар от „Песента на колелетата“. И той, досущ като литературния си еквивалент, пали цигара и започва да разказва бавно и с тия подробности, с които хората от селата обичат да пъстрят речта си. И така може с часове да слушаш историите от младините му…Дните се нижеха бързо и колкото по-малко оставаше, толкова повече се увеличаваха хората горе. Вечерта преди курбана за първи път не се чуваше песента на щурците. Тяхната мелодия беше заглушена от човешки приказки. Всяка от обитаемите къщи светеше до късно, а по терасите бяха насядали хора и се наслаждаваха на прохладата на вечерта. Точно в този момент се замислих за черната статистика, според която всяка година броят на заличените селца растеше. И виждайки какво се случва горе през последния месец, си мисля, че напук на тази тенденция едно малко селце ще направи точно обратното и със сигурност скоро няма да угасне…На следващия ден близо 2000 души посетиха Бреза. Всички те жадно попиваха величествената красота, която се открива от покрива на планината.

Мнозина идваха тук за първи път и си обещаваха, че няма да е за последен. Набелязваха си маршрути за разходка и пикник през почивните дни, разпитваха по кои пътеки се стига до определена местност.Възрастните брезалии бяха щастливи, че се видяха с толкова много роднини. Чувството да бъдат домакини, им хареса. Не искаха денят да свършва и изпращаха с думите: „Кога ще дойдеш пак?“Повечето от тях още не вярват, че асфалтът стига до домовете им, след като близо половин век са им казвали, че това е почти невъзможно. Харесаха им и думите на кмета Мустафа Брахимбашев, който призова хората с корени от Бреза да започнат да си идват по-често. Всъщност мнозина вече го правят, още от пролетта прекопаха изоставените отдавна семейни имоти и вече берат плодовете на труда си. Емоционалната обвързаност към бащиния дом няма как да бъде пренебрегната. А с напредването на годините, хората изпитват все по-голяма потребност да се върнат към корените си. И по този начин бавно, но сигурно също се превръщат в „пазители на планината“.

Наталия Кехайова – Моллова