„БПЦ се отклони от най-важната си задача – просветната“, смята владиката Митрополит Антоний: Излизаме от кризата, ако зачеркнем своето его Необходимо е ние да се отрезвим духовно, да се осъзнаем, така и всеки един политик ще осъзнае каква е неговата мисия в държавата. Такова мнение изрази в интервю за „Монитор“ Западно и средноевропейски митрополит Антоний.

Роден е на 17 януари 1978 г. в Стара Загора. Завършва Пловдивската духовна семинария „Св. св. Кирил и Методий” и Богословския факултет в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Подстриган е за монах в Клисурския манастир. По искане на митрополит Николай от 1 май 2007 г. е назначен за протосингел на Пловдивска митрополия. По предложение на Пловдивския митрополит Николай на 23 март 2008 г. е хиротонисан за епископ в пловдивския храм „Св. Марина” и назначен за негов викарий, като е изпратен на служение в Смолян. От юни 2010 г. е назначен за викарий на Западно и Средноевропейския митрополит. На 27 октомври 2013 г. е избран за митрополит на Западно и Средноевропейската епархия на БПЦ и представител на БПЦ в Брюксел.

- Ваше Високопреосвещенство, вече се чувства суетнята по подредбата на празничната трапеза, покупките на подаръци. Как обаче изглежда предколедната атмосфера, погледната през очите на духовника?

• Надявам се хората с всяка една изминала година да се замислят и да осъзнават значението на един от светлите християнски празници, а именно раждането на Иисус – нашия Господ и Спасител. Тази трескава подготовка, украсата на офиси, магазини, на дома сама по себе си трябва да бъде отобразяване вътрешното трепетно очакване на всеки един от нас, а не само външно изпълнение и подражание. Германия, Австрия например светят в очакване, навсякъде се усеща духът на приближаващото рождество Христово в дните преди празника. Не бива само да подражаваме на външния израз – да се суетим какви подаръци да купим, с какво да напълним хладилника и да сложим на масата много повече, отколкото можем да изядем, а после да го хвърлим, вместо да дарим продукти за празнична трапеза на някого, който не може да си я позволи. Според мен българинът и най-вече младото поколение не осъзнава в пълнота смисъла и значението на Раждането на Христос. Естествено, за това трябва да помогне и Църквата, която ръководи човешките души. По призвание тя е, която разяснява смисъла на всеки един празник, да напомня постоянно от амвона и медиите за неговия духовен смисъл и значение. Тя е, която ще ни накара да се замислим дали ние не сме водени от суетата, гордостта, от съревнованието да украсим по-добре домовете си, да облечем по-хубави дрехи на този празник, да затрупваме Христос под суетата на всекидневието и да подминаваме духовно яслата с Младенеца, да не осъзнаваме значението на празника. Не случайно, за да ни подготви за тази голяма духовната радост, църковната практика ни кара да преосмислим нашия живот по време на Рождественските пости, да се покаем за нашите грехове, да се причастяваме с Тялото и Кръвта Христови.

- А ако човек иска, но по една или друга причина не може да пости – болен е, пътува, в живота му се случват непредвидени обстоятелства?

• Постът не се изразява само в неконсумиране на храна от животински произход. Важна е и духовната подготовка – въздържанието от зло, повече молитвеност, повече добри дела. Така човек ще посрещне празника Рождество Христово на 25 декември с духовна радост. Защото, ако нашето всекидневие не е било нищо повече от това да се съберем с приятели, да отрупаме трапезата си, както нашите сънародници правят, как ще усетим, че Христос наистина е сред нас, как ще усетим радостта от празника?! Все още има какво да се желае в това отношение. За това имаме вина всички – и Църквата, и държавата. Необходимо е повече да говорим, да разясняваме смисъла и значението, които са нито в храната, нито в облеклото, а в посрещането в смирение и с дарове не от злато, ливан и смирна, а да принесем на Младенеца в дара на добродетелите – смирение, търпение и любов, както и да се стремим да живеем по Божиите заповеди и свидетелстваме за вярата с нашите дела.

- Забелязвате ли разлика в светоусещането по отношение на посрещането на празника при миряните в България и Вашите пасоми в Европа?

• В Европа живеят хора, които, от една страна, са заминали, за да изкарат своя хляб насъщен. Това са хора, обременени и отрудени от забързаността на всекидневието, в търсене на своето място. Там българите съпреживяват много по-живо, по-искрено празника. Няма как, когато живееш в една културна среда, твоето сърце да не бъде повлияно от това. Най-малкото във всекидневието ти контактуваш, макар и с хора, които изповядват и католичеството, и протестантството, но те също с трепет в сърцата си очакват Рождество Христово. Тези хора, сякаш повлияни от този културен подем на тези общества, неизбежно се отразява и на самите тях. Аз съвсем не искам да омаловажа нашите сънародници в България, но няма начин те да не бъдат повлияни от културната среда, в която живеят. Едно е, когато се събудиш сутрин и видиш богато украсените улици, виждаш децата как с духовна радост отиват на коледните базари, по радиото слушаш Вивалди и Моцарт. Съвсем друго е, когато излезеш на улицата и там мъждука миналогодишната украса, виждаш отрудени и обременени лица, без истинска радост от посрещането на Рождество, защото тяхната радост е повлияна от социалния статус, който потиска българина в нашата страна дори на най-светлите празници.

• Действително Църквата е, която проповядва, но у нас има вопиющ глад за духовници. Защо се стигна до там да няма кандидати за семинариите, храмовете да стоят заключени с години, да няма кой да служи дори на големи празници?

- За жалост Българската православна църква като част от нашето съвременно общество също не е подмината от бича на времето сега, а именно липсата на подготвени, мотивирани кадри, които да поемат щафетата от по-възрастните, по-подготвените духовници.

Това е сложен, комплициран, всеобщ процес, който е резултат, първо, от голямата емигрантска вълна, която кара нашите млади хора да напускат България, да търсят своята реализация, по-добри бъднини в чужбина. От една страна, у нас намалява ресурсът от хора, способни да заемат ръководни постове. От друга страна, не можем да скрием, че Българската православна църква за жалост в последните години изостави на заден план грижата за своите кадри. Сякаш разтърсвана от един или друг скандал, от вътрешноцърковни боричкания, не дотам духовно съзрялото наше общество накара БПЦ да се отклони от най-важната си задача – просветната. Действително тя настоява за въвеждане на предмета религия в българското училище именно за да можем да възпитаме българските младежи в добродетели, в нравственост и морал, за да може тя да осъзнае, че е част от това общество, да е активна, не пасивна маса, да заема своето място във всички сфери, включително и Църквата. БПЦ трябва много сериозно да се замисли за своята кадрова политика, защото виждаме, че в духовните ни училища няма достатъчно прием. Свещенството на места не може да покрие, да удовлетвори духовните нужди на нашия народ. Някои от тях завеждат по десетина енории, де факто те само няколко пъти в годината могат да се появят физически. Този проблем се отнася до бъдещето на БПЦ и той не бива да бъде отминаван с лека ръка. Следва да се замислим, да работим в тази насока, защото каквото посеем, това и ще пожънем. Ако днес посеем семената на вярата, добродетелта в сърцата на нашите деца, утре от тях ще имаме и достойни министри, и достойни народни представители, и свещенослужители, и епископи, и ръководители не само на държавни, но и на частни учреждения, които да работят за благото на нашата родина.

- Защо хората все още не виждат авторитети в Църквата? Дали е остатък от атеистичното възпитание в миналото или от трудния преход, белязан с разкол?

• Преди всичко това е в резултат на общо натрупване. Ако се вгледаме, ще видим, че времето на атеизма не е толкова далечно. Ние все още носим последиците от него, макар и по-малко или по-много те да избледняват. Разколът също нанесе голяма рана на Църквата. Вътрешноцърковните боричкания, породени от него, показаха, че случващото се в нея не е по-различно от междупартийните и вътрешнопартийните отношения в държавата. Това накара хората да си кажат: В Църквата няма нищо по-различно. Те са много чувствителни на този преход, който все отрича направеното от този или тези преди него. И пак се започва от начало, а така се спира развитието на държавата. Тези процеси се наблюдават и в Църквата, като отображение на ставащото в държавата, от това хората се разколебават. За голяма част от народа ни важи авторитетът на църковнослужитела. Ако той извършва нещо нередно, логично е те да се отблъснат от вярата.

Ние обаче знаем, че глава на Църквата е Христос и Тя ще пребъде во веки. Но ние, духовниците, знаем и това, че трябва да сме изряден пример, достоен за подражание, да не даваме повод за съблазън, защото тя е един от големите грехове и погубва много човешки души.

- Наскоро папа Франциск се обяви за обединение на Източната и Западната Църква. Възможно ли е това?

• Вече повече от десет столетия, след разделението на Църквата, Православната църква чака тези, които са се заблудили и отстъпили от истините на едната Свята Вселенска и Апостолска Църква. Обединението е възможно само въз основата на Истината, а Истината е Христос. Такова обединение може да се случи не на всяка цена, не въз основа на компромис с догмата, с правилата на Църквата, които са изработени от Светите Отци на църквата, проляла своята мъченическа кръв за вярата, дали са своя живот за оформянето на цялостната доктрина на Христовата Църква. Единственото обединение може да стане първо с диалог между Източната и Западната Църква. Той трябва да бъде свързан с изчистване на всички онези наслагвания, които ни отдалечават от апостолската традиция и приемственост, и да бъде едно, както Христос казва в Своята първосвещеническа молитва: „Както Ти, Отче, си в Мен и Аз в Тебе, всички да бъдат едно”. Ние се молим всички да бъдем едно, но да сме едно в Христа Иисуса – нашия Спасител, който ни изкупи на Кръста, който основа Църквата, който е Глава на Църквата и чиито членове на общото тяло сме всички ние.

- Така трябва да изглежда обединението на Църквата, но какво трябва да направим ние, в България, за да се обединим и станем по-силни, да излезем от духовното блато и криза?

• Ние се намираме в тотална духовна криза. Кризата, в която тънем, е в резултат именно на духовната ни нищета. Духовната е в основата на егоцентризма. За да се излезе от нея, първото нещо е човек да пренебрегне своето его. Думата „аз” трябва да ползваме много по-рядко в своя речник. Необходимо е ние да се отрезвим духовно, да се осъзнаем, така и всеки един политик ще осъзнае каква е неговата мисия в държавата. Много мисии няма. Има една-единствена мисия – благото и просперитетът на нашата държава. Те се отобразяват в своята вътрешна и външна политика. Държавата е длъжна в своята вътрешна политика да създаде един нормален статус на нашия народ. Външната политика следва да се изразява в отстояване на авторитета, на достойнството на нашата страна и, естествено, да не се отдалечаваме от вярата, защото именно вярата е твърдата основа, която в трудни моменти ни казва, че не сме сами. Бог се проявява в нашите немощи, винаги ни подкрепя със своята мощна десница и ни изважда от най-големите затруднения, стига да го призовем. От нас се иска да се помолим Той да ни даде Своята велика милост и да ни помогне. Колкото повече ние се отдалечаваме от Него, толкова повече затъваме, не можем да усетим Неговата топлина, любов и подкрепа.

- Какво бихте пожелали на читателите на в. „Монитор” за Рождество Христово и скорошното настъпване на 2015 година?

• Да се помолим родилият се Богомладенец да погледне със своята велика милост на всички нас, да проявяваме повече любов и състрадание към ближните, да се стремим да живеем и да бъдем по-добри в нашето всекидневие, да не забравяме Бога, да Го призоваваме в моменти на скърби и радости. И да знаем, че Христос се роди, за да ни покаже по-съвършен път, по който да вървим, за да се спасим.

Силвия Николова, “Монитор”