Добре дошла в Смолян, Мира. Благодаря ти, че отдели от времето си за това интервю. Как се чувстваш тук, на родна територия?

Тук е още по-задължаващо. Да знаеш, че класната те гледа, че те гледат съученички, които ме изненадаха много трогателно. Предишните дни аз толкова се възпитавах да не се вълнувам, самосугистирах се да не се изпусна да се разплача, но не ми се получи съвсем. Тази аудитория, освен че изчерпва енергията, е и много зареждаща с енергия. Това е аудитория, която много ти взима, защото ти искаш да и дадеш, и в същото време иска много да ти даде. Тя иска да те накара да се чувстваш сигурно, иска да те подкрепи, да ти каже: „Мира, аз те оценявам, разбирам какъв път си минала и искам тук да те подкрепя“. Ние бяхме 38 момичета в клас. На срещата дойдоха 14, но за мен сякаш бяха 400 – толкова много сила почувствах от тях. Колкото и голям да е успеха ти, той е абсолютно безсмислен, ако не е оценен от най-близките ти хора. Аз не съм написала книгата, за да има успех, нито съм чакала да има успех, нито съм мислила че ще има успех. Да, в трети тираж съм, което за време на пандемия е много. Моят тираж е 3 хиляди, но аз не го считам като нещо успешно. Написала съм книга и тя се приема от хората. Сега, в Смолян, аз за първи път си дадох сметка, че имам успешна книга и че може би и аз съм успешен човек. Хубаво е когато е споделено, само тогава има смисъл от успеха. Затова благодаря на всички за това велико преживяване.

Как се роди идеята за книгата и какво ти даде тя, след като я написа?

Най-странното е, че от столетниците, хората, които са стъпили на последната гара, качили са се в последния влак, дори са в последния вагон на своя живот, както казва една от героините в моя живот – Евдокия Чочева от Варна, аз получих най-много сила за живот. Аз получих радост, там където се очакваше да бъде тъга, защото се приемаше, че столетието е старост, която носи тъга и разочарование. Оказа се, че съвсем не е така. Аз бях учудена да проумявам как всяка история ме прави по-здраво стъпила на краката. Съжалявам за клишето, но точно така се чувствах – заземена, сигурна, успокоена, помирена с времето. Спрях да приемам старостта като трагедия, като ужас, като заплаха. Казах си от мен зависи как ще доживея годините си до края, колкото и да са те. Аз искам да правя приживе това, което е интересно на мен, но да е интересно и на другите, така че когато остарея да мога да разказвам истории. Дори когато тялото ми е вече немощно и няма да върша любимите си неща с него, с главата си , ако е рекъл Господ да сме „наноги и с юмо“, както казваше любимата ми смолянчанка баба Бисера. И на стари години можем да се чувстваме смислено и да сме нужни някому. Ако има някаква ужасяваща трагедия в старостта, тя не е в годините, а е само една – да се чувстваш безполезен, ненужен, отхвърлен от близките. Ти не можеш да влезеш в техния ритъм на живот, защото твоя се забавя, а техния все повече и повече се забързва, но можеш да бъдеш с нещо интересен. С какво може да бъде интересен човек като мен – вероятно с историите, които разказвам.

На какво те научиха тези мъдри хора и коя е историята, която няма да забравиш?

Научиха ме приживе да правя така, че да ме уважават повече хора, да имам обкръжаваща среда, която да не ме напусне, когато времето ме заплаши да остана сама. Любимата ми е баба Бисера от Смолян. Тя е първата ми история за столетник, фрапираща история, с фрапираща жена. Аз обаче не исках да я пиша в книгата, защото ме беше страх да не си я дам, да не си извадя от сърцето нещо, което искам винаги да остане там. С нея започна всичко и ме беше страх да не свърши всичко. Беше ме страх да няма край това вълшебство, тази мисия. Аз смятам, че преследването на столетниците, намирането на такива изумруди сред тях е мисия. Защото не всички столетници са такива. Това не са столетниците по принцип и затова моето усилие е стократно по-голямо, но пък е важно е да се знае, че ги има и тях, а не да сложим всички столетници под един знаменател – стари, ненужни, восъчни кукли. В много от тях има още много живот, има още много истории за разказване и това са последните живи свидетели на едно време, което скоро вече няма да го има. Няма да има жив спомен от Първата или Втората световна война, от Балканската и Междусъюзническата война. Аз имам срещи с фронтоваци, които са носили лекарства на войници на фронта със своите каруци, имам царски офицери. Те носят такава осанка. Дори и малко прегърбеното, тялото им се изправя, когато си спомня. Аз не искам да си придавам никакъв героизъм с тази книга, героите са те. Това са старите велики българи и се радвам, че ги събрах в един документ и се надявам да докосва все повече и повече млади хора.

Какво ценно споделиха те пред теб и какво е важно, за да доживее човек до тази преклонна възраст и да се съхрани?

Не е храната, не е алкохола, не са цигарите. Светоусещането е. Умението годините една след друга да изхвърлят лошотията, да не я забелязват, да спрат да се борят с нея, или да я попият или да я отминат. Абсолютното помъдряване на столетниците идва от стопа на битката с лошотията. Столетниците са единствените, които приемат всички гледни точки и приемат за вярна и другата, отсрещната. Те са спрели с тази вътрешна борба. Това е най-безценния урок, който получих и може би затова толкова рано остарявам вътрешно. Аз наистина се чувствам столетник, но не с лошо. Адски съм щастлива, че ми е такова в душата, защото се помирих с много неправди, които не можех да се променя. Столетниците ме научиха да чета Библията. Аз не можех да разбирам псалмите, трудно ги проумявах. Сега съм толкова въвлечена в това велико знание. Столетниците мислят, разсъждават, говорят и претворяват всяка своя мисъл през 10-те божи заповеди, ако са християни, или през историите, които са в Корана или независимо в кой Бог вярват. Вероюто им е едно – където и да си, каквото и да правиш, ти първо трябва да си човек, и на челото ти да пише Достойнство. 10 години уча този урок. Като че ли напоследък все повече и повече се харесвам, щото преди не се харесвах. Сега ми е уютно в тази по-примирена житейска същност.

Намаляват ли столетниците в България?

Напротив, ще те изненадам, увеличават се. Аз трябваше много да прочета преди да седна да пиша. Това не е научен труд, но наподобява изследване, с което заставам пред цяла България. Аз работя с проф. Игнат Игнатов от БАН. Той беше мой учител в първите стъпки. Той ми открехна вратата към тези шедьоври на времето. Никога няма да спра да споменавам неговото име. После започнахме да спорим, защото аз вече натрупах много столетници – 107, в съкровищницата си, а той има по-малко. Моите срещи с тях не са срещи на учен, както при него. Аз се срещам с тях като журналист и като човек, който надниква в душите им. България, въпреки че качеството на живот е по-лошо у нас, има доста столетници – не сме на първо място в Европа, не сме и на последно, някъде по средата сме. В България няма категорична статистика за столетниците – един пише едно, друг пише друго. Освен това тази бройка много се променя. Но истината е, че в България столетниците се увеличават и живеят предимно в големите градове – в София има най-много. Имам столетници, които през живота си не са вземали хапче, но има и такива, които гълтат по шепа лекарства. Много загадки отваря тази книга. Лекарите все още търсят златното сечение и формулата на дълголетието. Аз за себе си смятам, че тя е вътре в душата, в помирението с времето и изхвърлянето на лошите мисли, в добротата. Ако си добър човек, ти живееш в мир със себе си и с околните. За мен е важно хората да чуят, че ако променим себе си, начина си на светоглед, ако спрем да завиждаме, ако видим, че света може да бъде и едно хубаво място за живеене, може да ни стане по-хубаво и на нас, и на тези около нас, защото спираме да ги тормозим с нашия негативизъм.

Какво ще кажеш на родопчани на финала на нашият разговор?

Дядо Тома от Смолян ми даде много ценни съвети. Един от тях е да си мием всяка сутрин лицето със студена вода, да се плискаме хубаво и да не попиваме водата след това, така ще бъдем млади. След това изрежда още много съвети, а последния му е: „Обичайте хората и не забравяйте, че на челото ви винаги трябва да пише „аз съм добър човек“. Ето това ще кажа на родопчани!