Роден на 27 април 1935 г. в град Троян. Завършил Философско-историческия факултет на Софийския университет. Редактор и главен редактор на в. “Литературен фронт” (1961-1971). Първи заместник-министър на културата (1975-1979). Председател на Съюза на българските писатели (1979-1989). От 1991 г. е редактор собственик на издателска къща и международно списание “Орфей”. Първата му книга “Звездите са мои” излиза през 1957 г. През 2009 г. публикува стихосбирката “Кон със зелени крила”. През 2008 г. излиза последният от седемте тома избрани негови съчинения. Междувременно е издал повече от 30 книги с поезия и романите “Убий Българина!”, “Ти си следващият” и “Панихида за мъртвото време”. Автор е на киносценарии и публицистични материали. Издаван е в 34 страни. Сред по-важните му международни награди са златен медал за поезия на Френската академия и звание “рицар на поезията” (1985), медал на Асоциацията на венецуелските писатели (1985), руските награди “Мате Залка” и “Борис Полевой”(1986), голямата награда на института “Ал. Пушкин” и Сорбоната (1989), световната награда за мистична поезия “Фернандо Риело” (1993) и “Златен венец” на Стружките вечери на поезията (2010).
Интервю на в-к “24 часа”
Г-н Левчев, как се чувствате днес? Спокоен ли е духът ви, или все още “нарушавате границата между широколистните и иглолистните илюзии”?
Всички епохи са си представяли блаженството като спокойствие на духа. Това състояние напомня вътрешността на храма. И така, духът търси спокойствието, а безпокойството на света непрестанно търси хората и разрушава техния храм. Нашето време не ни позволява да бъдем спокойни. Някаква сирена непрекъснато свири тревога. И хората се укриват в своите скривалища. И по пътищата към бъдещето не се срещат ведри идеи.
Какво е най-непоносимо за сетивата ви?
Не зная колко сетива са ми останали. Но всичките са ужасени от гибелта на майката природа, която ние допускаме и съзерцаваме като убийци садисти. Всъщност самоубийци.
И портретът губи своите благородни черти. Така е, защото парите, които управляват света, не са природно явление.
А има ли в последно време човек, предмет или явление, което да ви е стъписало, да ви е очаровало до крайна степен, че да си помислите: “Заслужава си да напиша за него!”
Живея с чувството, че съм длъжник на хората. А за предметите нямам такова чувство. Явления отдавна не са ме очаровали. Нашият разговор става доста абстрактен. Затова ще ви дам конкретен пример, който може да ви стъписа. Една личност, която бих искал да нарисувам, ако бях художник, един човек, за когото се страхувам, а той не се страхува от нищо, е Кеворк Кеворкян – “любимецът на народа”. Не съм бил в Армения, но знам, че там има и почит, и даже паметник на Яворов. И то само за едно стихотворение – “Арменци”
Казвали сте, че гледате иронично на политиката. Какво правят днес политиците с душите на българите и защо им го позволяваме?
Има различни политици. Едни искат да ти бръкнат в душата. Други искат да ти бръкнат в джоба.
Мълчат ли писателите за болките на хората, за безобразията на политиците, или медиите не им дават възможност да говорят?
Мълчанието на писателите е опасен симптом за времето. Писателят би трябвало да служи на най-голямата свобода – по-голяма от свободната воля, която Господ ни е дал, свободата, която не се дава, а се избира като път или участ. Дали той служи на тази свобода, е въпрос на талант и съвест. Което не може да се защитава, не бива да се обвинява.
През 1977 г. по ваша инициатива започна провеждането на Световни писателски срещи в София с идеята литературата, гласовете на известните творци да бъдат разумният диалог между политическите системи. Ефекта от тези форуми описвате подробно в последния си роман “Панихида за мъртвото време”, където задавате въпроса: “Мираж ли е конвергенцията?” Осъществи ли се тя през следващите три десетилетия?
На миражите трудно се прави дисекция. Пролетният бунт на студентите в Париж през 1968 г. и Пражката пролет същата година даваха възможност за сравнение на това, което произлиза в двете системи, разделени от желязната завеса. Тъй наречената конвергенция предвиждаше мирно врастване на двете системи като изход без световна война.
Моята слаба информация идваше откъм Франкфуртската школа. С младежката си наивност аз виждах конвергенцията като взаимно проникване на хубавото, което има в едната и в другата система. Маркузе е виждал обратното – че взаимно ще проникне лошото, а не доброто. След рухването на Берлинската стена през 1989 г. стана ясно, че конвергенцията (ако е имало такава) е била едностранна. В Съветския съюз имаше готови олигарси, които развяха знамето на капитализма. А на Запад никой не развя червени знамена. Възможно е нещо като конвергенция да се извършва в Китай. Но философският термин е пенсиониран.
Защо имам усещането, че през 80-те години българските писатели бяха по-известни на Запад? Повече преводи, участия в световни фестивали, награди… Сега въпреки отворените врати на Европа и света събратята по перо са се свили в пределите на едва ли не семейните си приятели, които са техните читатели. Има ли име на жив наш писател, което целият свят би трябвало да знае?
Целият свят би трябвало да знае имената на Вазов и Ботев, но не ги знае. Има такива български писатели и между живите. Но работата не е до живи и умрели, а до безсмъртни. Не мисля, че през 80-те години на миналия век българските писатели са били по-известни на Запад. Виж, на изток от желязната завеса българската литература се разпространяваше в колосални тиражи и се ползваше с репутацията на модерна. Днес нашата литература е част от европейската. И все пак си остава неоткрита. Причините са много, за да ги изрежда човек. Но ще си послужа с една детска приказка, която ми е разказвана от Дора Габе.
При посещението в някаква забавачница едно дете й казало пред всички: “Ти не може да си Дора Габе. Дора Габе е книга, а не човек.” Това е цялата работа. Първо трябва да станеш книга, пък след това може и да те открият.
Преди 50 години вие участвахте в дискусиите за свободния стих. Днес бихте ли участвали в дискусия за експерименталната поезия, за автоматичното писане, следващо потока на съзнанието? Или за инвазията на хайку?
Бих участвал като слушател.
Следите ли младата поезия, новата вълна в белетристиката? А какво стана с този изчезващ жанр – литературната критика?
Непрекъснато получавам по пощата книги, повечето от които са на непознати за мен автори. Радвам се на тези гласове от бъдещето. Благославям ги. И когато ми е тежко на душата, ги прелиствам. Те са като капан за птици.
Талантливите “капани” те улавят. Преди години бях поканен от в. “24 часа” да правя отзиви за стихове на млади автори. Веднага ме заподозряха, че искам да флиртувам с младите.
А що се отнася до критиката, бих предпочел ти да ми кажеш какво става с нея, защото си едновременно и талантлив поет и публицист, и критик. Защо рекламата помете критиката?
Когато си дадем откровен отговор на този въпрос, ще ни стане ясна драмата на прехода.
Имате ли обяснение защо чалгата – като жанр в музиката, като стил на поведение, дори като модел в личните отношения – превзе българското общество?
Не съм специалист по чалгата.
Ако сега някой ви предложи да станете председател на Съюза на българските писатели, какво бихте отговорили?
Бих му се изсмял.
Предстои 100-годишен юбилей на СБП. Какво бихте посъветвали сегашното ръководство – какъв да бъде акцентът на този юбилей?
Стогодишният Съюз на българските писатели има забележителна история. В най-тежките мигове на България, когато диктатурите не се скриваха, той запазва демократичния дух на патриарха Иван Вазов, защитава свободата на мисълта с цената на талантливи саможертви. Това са свещени традиции. Разбира се, има какво да се мисли и прави за българската литература днес и утре. Но за разлика от София СБП и расте, и старее. Вярвам, че обновлението ще бъде главното тържество на годишнината. Що се отнася до тъй нареченото от вас сегашно ръководство, то не се нуждае от моите съвети, нито аз възнамерявам да му давам такива.
Каква е съдбата на вашата артистична рожба – сп. “Орфей”?
Списание “Орфей” е една от най-любимите ми рожби. Все още не наричам тази любов илюзия. След бедствие броят отделно жертвите и отделно изчезналите. Списанието изчезна от хоризонта на културните реалности. Но вярвам, че то самo ще се намери. Когато спряхме да го издаваме, имахме готов брой, а може би и два. Списанието стана жертва на кризата, която броим за финансова, без да си даваме сметка колко тежка е тя за духовната ни култура.
Имате ли приятел в литературата или в живота, който не ви е разочаровал никога?
Нашето съзнание не е устроено да възприема абсолютните неща. С тази уговорка ще кажа: Никога не съм предавал приятели. Но вероятно често не съм ги разбирал, а и те – мен. Понякога приятелството изчезва, както пресъхва извор. Не знаеш защо. Барух Спиноза в своята “Етика, изложена по геометричен път” има една потресаваща теорема. Тя може да бъде преразказана така: Причините за любов (и приятелство), когато изчезнат, се превръщат в еквивалент на омраза, без да има причина за омразата. Имам много прекрасни приятели. Те са моето богатство.
С кого разговаряте в безсънните си нощи? А има ли сенки от миналото, които ви мамят?
Понеже в безсънните си нощи разговарям със себе си, а и съм се мамил достатъчно много, може би аз съм въпросната сянка от миналото.
Защо казвате, че има мислещи хора, а няма нова мисъл? Толкова ли е безнадеждна перспективата за една нова утопия?
Тук май не сме се разбрали. Как да няма ново мислене? Горбачов измисли цяла епоха на новото мислене и видя до какво я докара. Въпросът е, че са оскъдни идеите за бъдещето. Човечеството никога не е живяло с толкова малко идеи за бъдеще. Затова няма утопии.
Посветили сте десетки произведения на Дора Бонева – образът й е диалогичното ви “аз” и в романите. Какво още не сте й казали?
Сбогом.
Ще оцелее ли българинът духовно? Кое е вълшебното хапче, което ще го спаси?
Старите хора особено по селата, изоставени от държавната и обществената съвест, се уповават на едно-две хапчета. Но спират да си ги купуват, за да си купят хляб. Билетите за рейса, който може да те закара до някакво градче или някаква болница, са поскъпнали толкова, че не може да си ги позволиш. Най-близкото място, до което може да отидеш без пари, е онзи свят. Нашите деца емигрират на Запад, а нашите старци – нагоре.
И все пак аз вярвам, че българският народ след толкова смъртни присъди пак ще оцелее. Това е моята утопия.
Защо утопия?
Защото си я представям. Другата вяра, че България ще оцелее, която се употребява, е просто измиване на ръцете от отговорността.
“Мечтите са неизчерпаеми” – това е ваша мисъл. Но Стивън Хокинг казва, че Вселената, родена от Големия взрив, неизбежно пътува към Големия срив. Какво става с мечтите тогава?
Стивън Хокинг е феноменален учен. Имам една любима фраза, която той е казал за всемира: “Знам как, но не знам защо.” Що се отнася до мечтите и тяхното оцеляване, аз знам защо, но не знам как.
ХХІI век… Една дума, с която бихте го описали?
Неописуем.