„Библиотека България“ представя три нови изключителни заглавия, които ще зарадват и най-деликатните читатели на нова българска литература.

Роман

„Тунел към изгрева“ от Лъчезар Ангелов

С втората си книга „Тунел към изгрева“, Лъчезар Ангелов ни пренася в един виртуозно нарисуван с думи свят, видян през очите на художник, загубил близките си, но срещнал Мойрите, опитващ се да избяга от себе си и да намери отново смисъла на съществуването в безнадеждни автопортрети или в крилете на албатрос. Свят, до който се стига през тунела на живота, който често е непрогледно черен, като дъга, изгубила всичките си цветове, защото вече си ги изживял. Свят, в който идваш и си отиваш с онази необяснима вселенска тъга в очите, защото тъкмо тъгата е най-наситеното чувство и може би най-човешкото. Свят без хора и без мечти, който те изправя пред непоносими загуби, необясними съвпадения и обрати, за да разбереш в края на тунела, че все пак имаш силата на албатроса, който прекарва живота си в полет над безкрайния океан. И да полетиш.

Откъс:

„Раждаме се в резултат на любов или на грешка. Никой не ни пита дали го искаме. Най-младата от мойрите вече преде нишката на живота ни.

Тя и сестрите ѝ вече са там и ни чакат за рандеву, което не знаем колко ще продължи. Дъщерите на нощта. Те не са красиви и не ревнуват. Всяка от трите знае, че ѝ принадлежим. Не можем да избягаме от тях.

Най-малката ни посреща в света на хората. Тя знае, че докато сме живи и докато можем, ще преодоляваме трудностите, пред които ни изправя. Не ни притиска. Не иска нищо от нас. Знае, че веднага след раждането си поемаме по пътя, водени от по-голямата ѝ сестра , но това не я натъжава. Доволна е, че ни предава в ръцете ѝ да направлява живота ни, докато сме на този свят. Да ни подкрепя когато реши. Да ни изправя пред препятствия, когато грешим. Да ни учи да ги преодоляваме.

За нас втората сестра е най-важната от трите Дъщери на нощта. Прекарваме с нея най-дълго време. Трябва да я обичаме. Трябва, да се стараем да я правим щастлива, да ѝ показваме, че сме ѝ верни и да я следваме неотлъчно. Тя ще ни води по равни, но и по стръмни пътища. Тя знае докъде стига силата ни. Знае докога ще можем да следваме съдбата, която ни е отредена.

Тази сестра предчувства мига, в който умората ще ни принуди да отстъпим. Нашата слабост я разочарова. Тогава се чувства предадена. Слабостта ни я кара да се съмнява в правилността на избора си. Страда, че се е поддала на заблудата, че силата ни е достатъчна да преодолеем трудностите по пътя.

Тя е богиня, но е и жена. Държи в ръцете си живота ни и разполага с него, но все пак е жена, която може да се влюбва, да обича, да бъде слаба… Трябва ли богинята да носи вината за слабостта на жената? Слабостта да ни обича. Нас, които е поела от сестра си, за да ни води и направлява през живота ни, да ни срещне със съдбата ни, да ни даде възможност да познаем щастието или да ни лиши от него. И нещастието. И радостта. И мъката.

Някъде по пътя тя ще ни се отдаде. Тя – богинята. Някъде по пътя ние ще я предадем. Хората винаги предават боговете. Предателството е сигналът. Предателството е ръката, която опъва въжето, вързано за езика на камбаната. Тя, втората Дъщеря на нощта, винаги е готова да чуе този сигнал. Сигнал от няма камбана. Богините знаят кога настъпва часът. Рандевуто ни с нея приключва. Тя вече не ни обича. Ние нея, също – предателите винаги са твърде уморени, за да обичат живота си.

Най-голямата Дъщеря на нощта ни очаква. Ножицата е в ръката ѝ. Третото и най-кратко рандеву предстои. Тя е готова да ни вземе. Ние сме готови да ѝ се отдадем. Отдаването при тази среща винаги е взаимно, пълно и необратимо.“

Разкази

„Barista“ от Герасим Симеонов

„Barista“ е джобчето, в което герасим симеонов е сложил света, целия, с всичкия му необят и неизброимите му миниатюрни сюжети. И с шантавото си чувство за хумор, непрекъснато наднича в джобчето си, за да се надсмее над онова, което му се падне да види. Толкова примамливо, че и ти надничаш след него, за да извадиш своето парче от пъзела. Няма ред, времето тече както си поиска, животът също, а светът непрекъснато сменя лицата си. И в целия този хаос понякога смехът е през сълзи, друг път е горчив, но винаги го има. Изисканият черен хумор, привидно елементарните философски заключения, дълбочината на прозренията, изумлението, че само няколко думи, събрани в провокативен текст могат да извикат безкрайни размисли – това е наградата на читателя, който е достатъчно смел да погледне в джобчето.

Откъс:

„Аугусто Монтеросо е казал: „Три задраскани реда са по-ценни от един добавен“. Ще си позволя да парафразирам думите му: всички задраскани редове от тази книга, са по-ценни от алтернативата. Майтапът настрана. Но не използвах ли току-що друга манипулация? Ще спра дотук, за да не се оплета изцяло, въпреки че вече го сторих.

Това, което исках да кажа, но не съумях да окомплектовам в няколко думи е, че няма шперц за късия разказ, който да те допусне до необятната му територия.

Може би единственото общо нещо между микроразказите е времето. То със сигурност фигурира във всеки един от тях, по един или друг начин. Но въпреки последователността си, времето е относително измерение.“

Поезия

„Ръцете, с които оцеляваме“ от Боряна Богданова

С новата си книга Боряна Богданова ни напомня за деликатността на света, в който живеем, крехък като орехова черупка, но и точно толкова съвършен, с доброто и злото, тъмното и светлото в същността си. Разказва ни и за онези незаменими ръце, които го опазват цял и съвършен. „Ръцете, с които оцеляваме“. Тези, чиято мисия е да ни защитят, нас и чупливата ни орехова вселена. Женските ръце, които не умеят да държат оръжия, а най-добре знаят как да обичат, погалят или утешат. И предават магията си през пространствата и времената на другите след тях. Точно така се наследява свят. Така се и лети с думите – точно както пише Боряна. Сигурна съм, че тази стихосбирка ще се превърне в явление за съвременната българска поезия. Щастие е да видиш такъв полет!

Откъс:

НЯМАНИ

„Стоя в сянката на дърво, което вече не съществува.“

Йосип Ости

Като отрязана ръка съм, а очаквам да раздвижа пръсти

в живота на онези, с които сме отстъпили един от друг.

Навикът е животно с обратна захапка,

което дебне, скрито, и след като умре.

Къде отиват всички неща, които вече не съществуват?

В света трябва да има място и за тях –

освободилите място на останалите.

Дали тежат толкова, че хората сами не си прощават?

Дали си имат и различен Бог?

Бог на няманите и на напусналите,

който не очаква и не забранява.

Боже на непоисканата прошка, на недадената,

боже на нищото, което ще ни залюлее:

моля те.

МОЛИТВА

Боже, благодаря ти за болката –

тя ме направи (чужд) човек.

ВОЙНА

вече не сме под едно и също небе