Познавам писателя Емил Енчев от няколко десетилетия и не ми е трудно да обобщя своето мнение за него и за творчеството му. Бях редактор през 90-те години в отминалия век на негова поетична книга, а сега имам честта да съм редактор на романа му „Епитафия за небе”. Първото впечатление, което тази книга ми направи е нейната кинематографичност и нейната пределна изчистеност от безполезни и понякога безсмислени описания. Действието е динамично, а образите в романа изплуват от матовата светлина на въображението и очертават времевия силует, израснал като безусловен демиург на характери и темпераменти.

С безапелационна отговорност Емил Енчев преминава през разделителната линия между тоталитаризъм и квази демокрация, сътворена от червени мизантропи, преоблечени в сини одежди. Трагедията на Калина и драмата на Виолета сътворяват небесна епитафия, пренесена чрез мъдрите пулсации на инспирацията в чувствени картини, които описват драматични събития и сакрална предопределеност.

Емил Енчев успява да разшири диапазона от рефлексии, ситуативни обстоятелства и индивидуални краски и в сгъстена форма ни представя времеви откъслек от половин столетие. Ставаме свидетели на онова, което е ставало зад завесата на така прокламирания хуманен социализъм. Героите от романа са безнравствени надзиратели в сиропиталище и проститутки по неволя, но и обикновени български граждани, оставени сами да оцеляват сред талазите на бездушния и всепоглъщащ океан, наречен българска демокрация. „Епитафия за небе” е роман на нашето време, който притежава пречистващата сила да облагородява нашата чувственост посредством своята рязка прямота и реалистична безкомпромисност. И посредством таланта на автора да превръща своите творби в прозорци към реалността на битието ни, което неистово се нуждае от небесна светлина.

Боян Ангелов

Председател на Съюза на българските писатели