• Проф.Даскалов дали кръглата годишнина не е повод за равносметка?

-Равносметката е всеки ден, с всеки случай в практиката, с всеки решен или не решен въпрос в науката и практиката. А юбилеят е нещо неизбежно, защото просто времето върви…

-Сигурно си спомняте за вашите първи и може би най-добри учители.

-Естествено, но знаете ли, много е трудно човек да определи, кой е бил най-добрият му учител. Аз завърших медицина в Пловдив, приеха ме през 1949 година. Тогава при нас имаше доста изключителни професори, преподаватели, които бяха работили в София, много от тях бяха завършили в чужбина, бяха изключителни ерудити, професионалисти, учители, практици. Обучението се водеше не само в аудиторията, на упражненията, а там при всеки болен. Визитацията бе не само обикновена визитация, това бе всеки ден изпит за асистенти и студенти, ти трябваше да си готов за всеки въпрос при всеки конкретен случай. Преподавателите познаваха всеки студент, стажант и следяха конкретно нашето развитие. Прекрасни учители бяха проф. Плосков, проф. Добрев, проф. Мишев, проф. Червенaков, проф. Хайдудов, проф. Митoв, порф. Рашев, проф. Юруков, проф. Миронов и др. По-късно, когато аз станах преподавател разбрах, че се уча от студентите…

-Как, от студентите?

-Така, когато студентът ти зададе въпрос, много често това е спонтанно, свързано с конкретния болничен случай ти разбираш, че има още нещо, което не си предвидил, после трябва да четеш, да го намериш като решение и да си подготвен с точен и правилен отговор. Ние отивахме в библиотеката, вече като опитни хирурзи, за да си почиваме между операциите и четяхме получената литература на български, английски, френски, руски…

-Кога при Вас дойде интересът към медицината?

-Още като дете. Баща ми работеше в общината и трябваше да решава много въпроси свързани със здравната профилактика на населението – водохващане и обеззаразяване на води, канализация, борба с инфекциозните заболявания като малария, коремен тиф и други. Той бе взел и една книга „Домашен лекар", защото в родното ми село Смилец – Панагюрско имаше само един дядо Георги, който пред войните, в казармата бе завършил курсове за санитар.Нямаше кой да помага на хората. Така родителите ми трябваше да могат да се справят с всеки случай в селото докато се намери лекар. Първо брат ми, после аз, след това и сестра ми покрай практиката започнахме да навлизаме в проблемите на човешкото здраве. Тогава усетихме и радостта от това, че можеш да си полезен, да помагаш на хората. След това брат ми стана студент по медицина в Пловдив, аз отидох там да уча гимназия и живеехме заедно, към нас се присъедини и сестра ни. Видяхме какво е да си студент по медицина, покрай изпитите и упражненията на брат ми и ние навлязохме в дебрите й. Това е през 1945, 46, 47- ма година. Тогава още нямаше учебници на български.

-Как учеха тогава студентите по медицина?

-Само от записки, не можеше да пропуснеш лекция. Веднъж когато брат ми беше болен ме изпрати на лекция по биология. Бях ученик и много срамежлив, но нямаше как отидох. Нямаше и практически пособия, нямаше като сега постери. Дори си спомням, че бяха дали разрешение на асистентите и брат би и негови колеги отиваха в едно изоставено гробище, вадеха скелети. Такъв имахме и ние. На село изварихме костите три пъти в разтвор от хлорна вар. След това с тях учихме и аз и сестра ми. Сега може да звучи невероятно, но това е самата истина.

Мен ме приеха медицина през 1949 година. Брат ми завършваше. По-късно той стана военен лекар, създаде много първи звена в интензивното лечение – в Пловдив, после тук, в Стара Загора. Имаше четири специалности. След нас вървеше сестра ни – един настина талантлив лекар.

-Как започнахте практиката си?

-В Ивайловград. Като студент бях в кръжока по хирургия, вече бях влизал в операции, имах някакъв опит, но знаех, че има много да се уча. След няколко месеца стана така, че завеждащият отделението, а бяхме само двама хирурзи, трябваше да се върне в София. Бях много изненадан, когато той ме предложи за негов заместник, та аз бях съвсем млад. Тогава много строго се спазваха всички норми и изисквания за хигиена, аз оперирах само с една медицинска сестра, нямах асистенти, а упойката се подаваше от някои от другите лекари, бяхме изключително добре подготвени в тази насока. Тежките случаи трябваше да се отправят към Харманли или Хасково, по изключение в Пловдив, но това бяха часове, в които можехме за изгубим болния. Трудно, отговорна, но благодарна работа. Лекарят бе авторитет, олицетворение на борбата за живот. Тогава влязох и в гинекологията, в урологията и детските болести. То просто няма как, защото практиката го изисква.

-Знаем, че Вие сте започнали и с първите трансплантации…

-Вече бях в София. Добре, че имах изключителни учители, доц. Тенев, проф. Симеонов, проф. Димитров, проф. Баев, проф. Томов, проф. Капитанов, Марин Петров, акад. Пухлев, проф. Владимиров, проф. Рашев, Гелинов, Матев, проф. Киров и др. Те много ми вярваха, но и много трябваше да се учи, да се знае, да се следят практиките в другите страни, а информацията не идваше като сега – на часа и от всякъде. Получавахме списания, доклади и ходехме по различни конференции в чужбина, където се срещахме с известните лекари и учени в медицината. Така стигнахме и до лечението на „Хемофилия А", което и сега съм уверен, че може да стане чрез присаждане на слезката което направихме с кръжочниците 62-64 г. и присаждане на опашката на панкреаса до 67 г. А блок слезка-панкреас – до 70 г. Много просто е да се съобразиш с дребните неща – изискванията на съответния орган в човешката тяло, така че, да се съхранят здравите клетки, автентични носители на действието и да се отстранят носителите на заболяването, клетките, които носят трагичното. Много е просто като принцип, но за да решиш всеки конкретен случай – за всеки орган, за всеки болен, за всяко заболяване е необходимо много време, изследвания, експерименти, трупане на опит, да се учиш от грешките – своите и на другите, а това изисква знания и преди всичко информация и умение да се прилагат възстановяващите клетките оперативни въздействия, а там, където не е възможно – възстановяването е добре да стане със собствените съседни органи и трансплантации.

-Вие имате огромна практика като лекар, като учен и като преподавател, как оценявате ситуацията в здравеопазването днес?

-Кризата не е оправдание! Има неправилно и непрофесионално виждане за развитието на здравната реформа. А това води до демографска катастрофа. През 1989 г. бяхме малко под 9 милиона. Според законите на нормалното развитие сега би трябвало да сме 12 милиона. Какво се получи – в съседните страни населението расте, ние намаляваме. Над 1.5 милиона души според мен са загинали поради грешки в управлението на наличната база и специалисти в здравеопазването. Аз съм категоричен – специалисти и база имаме, възможности има, но се управлява непрофесионално, политиците неглижират проблемите на медицината, отвън се решава как ще се развива нацията ни. От 6 милиона след освобождението от турско робство стигнахме почти 9, защо сега се връщаме назад?! Противопоставянето на специалистите в политически аспект, липсата на единство при решаването на националните ни проблеми, това е основното, което днес не позволява и на медицината да върви напред с възможния за нашата страна темп, това пречи и на развитието на системата, това е и основната грешка, която влияе непосредствено отрицателно върху здравето на народа ни. А нали ние – лекарите не бива единствени да носим отговорността защото отношението към специалистите е основна причина за изселването на нашите специализирани кадри в чужбина. Днес политиците се крият зад нашата професионална отговорност, което според мен е недопустимо!

Проф. Марко Даскалов е роден в Панагюрското село Смилец на 19 юни 1931 година. Единият му прадядо, по майчина линия – Иван Попхристов е съратник на Васил Левски, учредител на революционния комитет, организатор и вдъхновител на революционните борби в този край, народен представител в първото Народно събрание на Оборище. Не по-малко известен е и другият – по бащина линия – Тодор, чието име носи, също участник в революционния комитет, поборник, учител, първият в този край, които е учил светски науки. Целият му род е свързан с възраждането на българщината, с борбата с турското подтисничество, непосредствено и активно участие в Априлското въстание, борбата за съединението на България, създаването на първото читалище и учредяването и развитието на първата кооперация, участие във всички войни, където родът дава скъпи жертви, подкрепа на Александър Стамболийски – неговите идеи и покрусата от погрома през 1923 г., включване в антифашистката борба. Фамилията Даскалови идва от дядото – Тодор, всепризнат учител, създател на поколения не само грамотни, но ученолюбиви патриоти, хора отдадени на своя род и родина.

Проф. Даскалов носи не само възрожденското у себе си, което е част от родовата памет съхранено в годините назад от много поколения, той умее и го предава, то е част от неговото професионално верую, от основните принципи, които определят неговото житейска позиция.

Интересен и артистичен събеседник, той с много умиление, гордост, болка и ентусиазъм говори за миналото на рода и селото си, за родината и нейното бъдеще, в очите му се появява влагата на поклонението към паметта на живелите преди. Но сините му очи заблестяват, цялото му същество оживява по един невероятен начин, когато започне да говори за медицината като наука и практика, като отношение към човека и живота.

Житейските му принципи не му позволяват да бъде компромисен играч, той отстоява твърдо всяка една позиция, когато е убеден в нейната истинност и правота, носи замаха и вярата на възрожденец, вижда проблемите в тяхната широчина и дълбочина, търси правилното решение не само в професионален, но и в социален аспект, вижда човешките болки и страдания и е съпричастен с тях. Това е неговото послание към идващите след него, това е внушил и на своите следовници като баща, като преподавател, лекар и учен.

И днес професорът не спира да работи, всеки ден е на разположение на колегията, срещат го и в столичния 23- ДКЦ, в кв. „Хаджи Димитър", във ВМА и навсякъде, където той е полезен с опита, знанията и ерудицията си. И работи, всеки ден на работната му маса има ръкописи, изследвания, литература от всички краища на света, а монитора на компютъра не загасва.

Вдъхновява го непримиримостта към всичко, което може да попречи на доброто и желанието му да знае все повече, все повече, и все повече.

Георги Апостолов Здравенюз