В навечерието на Коледа 2022 г. излезе от печат нова книга на писателя Светозар Казанджиев – романът „Съдба”. Върху 580 страници авторът разказва за съдбата на един род в контекста на съдбата на Родопите и България през последния половин век. В образа на главния герой Султан Татаров са концентрирани чертите на родопчанина и въобще на съвременния български човек.

Книгата излиза с марката на Издателство „Български писател”. В предговора й редакторът Пенка Чернева споделя:

„Откакто прочетох романа „Съдба“, не спирам да тъгувам за Султан Татаров. Не е вярно, че няма незаменими хора. Ако умре човек като Султан, отваря се пропаст, която никой не може да запълни. Опитвам се да си представя село Медино без него. Ще бъде тихо, много тихо. Ще бъде бледно и бедно. Ще бъде равнодушно и бездушно. Ще бъде и малко гузно заради отношението си към него приживе. Ще скърбят тези, за които е бил светец, двигател на прогреса, мъченик и герой. Но ще бъде чоглаво и на онези, за които е бил черен лебед, гръмогласен смутител на тишината, нарушител на блатното спокойствие и подличкото притаяване. И едните, и другите стоят стъписани, с по една жълта ябълка в ръка – както той е поръчал – и с невярващ поглед следят самотната катафалка, която този път е само в една посока.

Как е възможно да има подобна на Султановата човешка съдба? И възможно ли е изобщо? Оказва се, че е възможно, защото става дума за един корав български род, за едно изпепелявано и възкръсвало село, за една мъдра и скръбна прекрасна планина. За Родопа! Става дума за България! И Султан Татаров като някогашно Медино възкръсва от фронта и се връща жив погребан от любима жена и близки хора. Нежелан, неудобен, нечакан. Постоянно смятан за контра на новото, а всъщност несъгласен с някои грешни стъпки, с които това ново си пробива път в живота на планинците. И не само на мединци – път в душата на всеки българин в отрудената и изстрадала родина. Султан Татаров не мълчи, не премълчава, не си затрайва. Пиперливите му думи са искрен израз на честното му сърце, на неспокойната му натура, на бунтарския му дух срещу несправедливост, недалновидност, войнстваща посредственост на дребни и по-едри началства. Стърчи като дъб, а високото самотно дърво, както е известно, привлича светкавици и гръмотевици. Недолюбван, мразен, наказван, изселван от родното Медино – но и в далечния град Елена потвърдил пословичното си трудолюбие и съзидателна същност. Може ли всичко това да се побере в един човешки образ?

Може. Сторил го е с талантливото си перо писателят Светозар Казанджиев. Изпод това перо Султан Татаров гърми, трещи, обича, мрази, люби безпаметно и вие от болка. А когато болката стане непоносима, запява „На мене ли си, Русо, сордна и гневна“ – и настръхнало Медино знае, че това не е просто песен, а химн на любовта и горестта. Така както Медино знае, че Вешката не е просто немного висок връх, а мястото, от където може да се види миналото (противно на изтъняващата памет) и да се съзре бъдещето (противно на всички опити да се затрие неговият облик). Затова Султан подкарва сутрин малкия си внук към Вешката, но „вървят така, че да не стигнат закъдето са“. Защото Вешката е вечният стремеж нагоре, трудният път към истината. Спиране няма.

Трябва да си много навътре в битието на родопчани; трябва много издълбоко да познаваш съдбините на този край; трябва да имаш сетива за душата на родопчанина, разтерзавана от съмнения и неясноти, „завещани като наследство“. Всичките тези „трябва“ са в наличност у Светозар Казанджиев, щом е успял да създаде толкова плътен, необикновен, вълнуващ роман, какъвто е „Съдба“; щом „Разбит камък“, „Кутела“, „Козе бърдо“ и „Студения врис“ сякаш са местности, из които читателят е бродил до вчера; щом сме обикнали голямата бяла каменна къща с комини-близнаци и чучка отгоре на Татаровия род; щом се прехласваме по хубостта на Руска, всеотдайността на Тесика, стоицизма на Койна Татарова...

И нещо много важно: трябва да си пропит от любов към този край и да си родолюбец до мозъка на костите си, за да кажеш като Султан Татаров на двамата си сина, които го пекат на бавен огън с въпросите си „кои сме, какви сме“: българи открай време и „колкото по-дълбоко в миналото ровите, все по-българско става“.

За сътворения от Светозар Казанджиев образ на Султан Татаров– сякаш е от плът и кръв – твърдя: може да не го обикнеш, но не може да не му се възхищаваш. А на самия Светозар вече казах, че „Съдба“ е романът на живота му. Животът, който продължава”.