Даниел Делибашев e роден в Гоце Делчев и израснал в малкото доспатско село Црънча. Завършва бакалавър по специалност “Финанси” в УНСС и магистър по специалност “Банков мениджмънт” в НБУ. След това продължава професионалното си развитие в тези сфери, докато един ден пътят му го среща с Африка и животът му се преобръща.

Така Даниел основава Фондация „Усмивка за Африка“, която се занимава с доброволческа дейност за деца и възрастни. В публичното пространство набират популярност и видеа, в които местното население на Уганда и Гана изпълнява български хора́ и песни.

Как животът Ви отведе чак в Африка?

Началото на приключението ми в Африка започна официално през 2017 г. Интересно е обаче, че доста години преди това ме спохождаха мисли и мечти за този континент. Представях си се там, но не просто като турист, а като човек, докосващ се до живота на хората. И така преди повече от 3 години, попаднах в едно сиропиталище в Гана. Отправих се натам, защото исках да допринеса за поне една искрена детска усмивка, която не се дължи на дарено материално благо.

Животът ми след двете пребивавания в Африка (през 2017 г. и 2019 г.) се промени изцяло – мислене, цели, отношение към материалния и нематериалния свят. Сега работя цял ден по дарителски инициативи. Откакто съм в Уганда, работният ми ден започва в около 5:30 ч. сутринта и приключва чак в полунощ. Как се сформира Фондация “Усмивка за Африка”?

Няколко години преди първото ми посещение на Африка, една случайна снимка на усмихнато дете ме мотивира да потърся път, по който да поема към далечния континент. Както снимката, така и усмивката на всяко дете, което виждам щастливо покрай мен, предначертаха името на Фондацията – “Усмивка за Африка”.

В началото тръгнах с желанието да даря една усмивка, а с годините те вече са хиляди, и продължават да се увеличават с всеки изминал ден.

В повечето време организационната и изпълнителната дейност са в мои ръце. Имам и приятели, които ме подкрепят в различни дейности.

Други хора от екипа се грижат за юридическите и счетоводните въпроси, помагат за набирането на средства. Най-новият член на екипа ни е Инна, която доскоро беше с мен в Уганда, но в момента се е заела с отговорната задача на PR на Фондацията. Тя активно търси и намира хора и възможности за развитие на дейността ни. Какво ви мотивира да бъдете доброволец?

Всяко усилие си струва, въпреки ежедневните трудности и непознатите условия, страна и нрави. Мотивация не е нужна, когато човек дава цялата си любов за каузата на живота си — кауза, за която е готов и да живее, и да умре. И въпреки че нямам нужда от мотивация, аз я получавам в големи дози всеки ден, скрита зад десетките искрящи очи и усмивки на децата и възрастните в Африка.

След видяното и преживяното из Африка, за мен почти няма нещо, което да си струва повече от правенето на добро и идеята да оставиш следа след себе си. Не бих се отказал от това да правя добро и да помагам, дори ако получа предложение от 1 милиард долара, които да мога да използвам само за себе си и близките си. Сигурно много хора няма да повярват на думите ми, но съм сигурен, че има и такива, които ще ме разберат.

Какво обикновено не знаят хората за доброволците?

Мисля, че в повечето случаи хората не знаят какво струва на доброволците да бъдат толкова отдадени в името на чуждото благоденствие. Защото, колкото и положителни емоции да има, зад кадър са скрити много болка, тъга и моменти на безпомощност. Появява се усещането за отчаяние, защото не можеш да помогнеш на наистина нуждаещите се.

Нашата дейност като доброволци ни сблъсква ежедневно с гладни, болни, необлечени и необути деца. Но неволите остават на заден план само след една пламнала усмивка. Тогава знаем, че за това „болкоуспокояващо“ не е нужно нищо повече от протегната за „Здравей“ ръка, предизвикала щастие насреща ни. А какво знаят децата от Гана и Уганда за България?

Хората в Африка не знаят много за България, но много бързо променяме този факт. Някои от тях са виждали снимки и видеа и вече знаят, че страната ни е много красива и че имаме почти всичко, което човек може да види из планетата. Много от децата са ми споделяли, че искат да дойдат в България, дори искат да дойдат и да се настанят вкъщи.

Едно 8-годишно момиче от сиропиталището в Гана дори беше предложило да се скрие в куфара ми, за да пристигне в така бленуваната България.

Това, което най-много усещат, е любовта на всички хора, които правят толкова много за живота им. Знаят, че благодарение на тях са получили достъп до образование, храна, вода, покрив над главите им, та дори и чифт обувки. С помощта на дарителите например те могат да се върнат в училище, тъй като предишния ден не са ги пуснали, защото са боси. Примерите са много…

Вероятно в мое лице виждат лицето на страната ни — усмихнато, топло и доброжелателно.

Народ, който дори и най-беден в Европейския съюз, дори с толкова много нуждаещи се от помощ, е протегнал ръка отвъд физическите и психологическите граници, за да достигне до друг континент. Български дарители, помагащи на деца, които никога не са виждали.

Така че за много от възрастните и децата във Африка, България е спасение, благословия и любов. Защото страната ни им е дала “Uncle Dan” и всички онези хора, които стоят до него в мисията да подобрят, ако не целия свят, то поне техния живот.

Щастлив съм да споделя, че през последните седмици хората от Уганда научиха и много за музиката и танците ни. Заедно пеехме песни и танцувахме хора́, като планираме да продължаваме в същия дух и в бъдеще.

Пандемията „глад и мизерия“ в Африка не е от тази година и няма да приключи нито с COVID-19, нито с COVID-20. Ако преди е било трудно да оцелеят, сега тази трудност е в по-чудовищни размери, защото оставя много хора без работа и много младежи без възможност да се самоиздържат с музика.

Докато светът консумира за сметка на Африка и удобно си затваря очите и ушите с мотива „Африка е далеч, какво ме касае“, хората тук ще продължават да тънат в нищета. Надявам се, че случаят с Руанда от 1994 г. няма да се върне, защото на континентът има немалко страни с огромно разграничение между бедни и богати.

Смятам, че хората тук нямат нужда от чужда помощ и световни благотворителни организации… Нуждаят се да получат това, което си е тяхно, вместо да разчитат на трохите, паднали от трапезата на богатите страни. Тези страни изнасят не просто богатствата, а и бъдещето, и шанса за по-добър живот на хората тук. Не знам защо ли това ми напомня донякъде на България.

На какво се равнява едно дарение от 20 лева за дете

Едно дарение от 20 лв. може да се сравни с много показатели – месец храна, обучение или 2 чифта обувки. Зад тази сума се крие шанс за бъдеще, което да е в техните ръце, а не на работодатели, плащащи по 1-2 лв. на ден за тежък и опасен физически труд. Всяко дарение е шанс за независимост от ръцете на сутеньор или на съпруг на 12-годишно момиче. Да, истината е, че понякога липсата на сума от 20 лв. може да доведе до подобно развитие на живота.

Коя е следващата Ви цел?

Основната ни цел в бъдеще е отварянето на основно училище в Уганда. Към него искаме да бъдат прикрепени детска градина и сиропиталище, в което да приютим деца – сираци и изоставени.

Искам да намерим допирни точки и да обменим културни ценности от двата свята, чрез което да покажем колко много ни свързва. Виждам по реакциите на хората, че наистина са отворени едни към други. Така че може един ден да открием и клуб по български танци, музика или дори българо-угандийски (или африкански) културен център.

Човек често си представя неща, за които дори не се осмелява да мечтае. И ето че след време ги вижда как се реализират. И макар че не съм човек, който обича да мечтае, определено съм човек, обичащ да сбъдва мечтите си. Може би именно затова вярвам, че човек не е толкова голям, колкото са големи мечтите му, а колкото са големи мечтите, които сбъдва.

https://uspelite.bg/daniel-delibashev-koito-nauchi-detsata-ot-afrika-na-balgar ski- narodni-tantsi-1