Ето защо Родопа не желае да й съчувстват, тя иска да я обичат!

Смърт почерни бялата къща в горния край на Медино. Студена и страшна смърт. Не заради времето – 24 февруари 1995-а, а заради онова, което дойде с нея. И не би била толкова страшна, ако тя беше просто смърт, а не похитителка на каматнина. Предрешена в образа на рак, острата й коса откоси дъщерята на Джамал и Джамалка Ингилизови – Босилена, студентка втори курс – българска филология в Пловдив. Момиче като трендафил – хубаво, добро, умно. Пример за по-малките в село и надежда за по-големите, спрени да учат в града от консервативните си бащи. Джамалка, всъщност е Джамиле, но в Медино жените се именуват на своите мъже, затова хората й викат Джамалка, три дена оплаква дъщеря си. Един, докато береше душа, втори – докато се прощаваше с нея, трети – докато Джамал търсеше земя, за да я погребе. -Не Джамал, не кузум! С българско име не може. Нашата вяра ненавижда гявурите, как да ти я опея? Неверница е. Иди при кмета, говори с него, донеси ми бележка, че от днес тя е Бахрие, а не Босилена, тогава трима имами ще пеем на гроба й. Но на бележката да има подпис и печат. Иначе не! – отряза го ходжата, категоричен като селски пъдар. – Забраната е отгоре, от главния мюфтия. Ако не се съобразя, ще ме уволнят… Аллаховият човек, издялан от груб черен гранит, загърнал брадата си с шал на едри квадрати, обърна каскета назад върху изръбената си глава и влезе в старото училище, превърнато в джамия, с идване на демокрацията. Джамал отъпка снега под краката си в двора, където някога беше играл футбол, повъртя се насам-натам и останал с „пръст в уста”, тръгна към вкъщи. А там, на смъртния одър, лежеше тя – малката му дъщеря като прекършено цвете. Лежеше сърцето му. -Джемиле, няма място за Босилена в селското гробище. С българско име е. Гявурка. Ще я опеят, само ако й сменим името с турско. -Как ще й меним името, Джемо? Винаги е била Босилена. Без нейно знание да ровим душата й, която е още около нас – никога! – изригна Джамиле, стана от стола, присунала го до главата на мъртвата и заплака. – Как така, Господи! Тези хора, хора ли са? – питаше тя и удряше главата си с юмруци, както го правеше, когато бе най-нервна. -Не са хора, Джамиле. Това са орехови черупки, отвътре празни, решили да осребрят нашата мъка. Искат да ида в кметството и сам да я преименувам. Аз, нейният баща, както преди триста години османците са насилили нашите прадеди. И понеже тоя золум не е сторен приживе, за да страда детето ни цял живот, искат сега аз да го сторя, та да нямам мир нито на този, нито на другия свят… – Гласът на Джамал – пресипнал, шептящ и прочувствен, милваше леденото лице на дъщеря му. -Тя си дойде с името, гордееше се с него, „Босето” й казвахме всички… Господи, откъде накъде Бахрие? Коя е тя и какво общо има с нашата Босилена? – Джамалка сновеше из стаята, в която трептеше болката, умъртвила дъщеря й и викаше. – Няма да позволя да се гаврят с нея! Щом няма място в мединските гробища, ще я погребем във Вишново. Пет кимометра е. Ако трябва на гръб ще я нося, но няма да дам на чалмарите да се гаврят в смъртта й! Всеки ден ще ходя да преливам гроба, всеки ден! – заканваше се и плачеше. – Взимай муле, кола или каквото там найдеш и стипай към Вишново! Както тя пожела, тъй постъпи Джамал. Сутринта задяна ковчега на гръб и заситни полупрегърбен към съседното село. Вървеше бавно и още по-бавно „разговаряше” с непрежалимата мъка. Дори изсушена от болестта, тя тежеше четиридесет и осем кила. -Боси, пиленце, за всичко сме виновни ние с майка ти. Виновна е нашата ненаситност. Искахме да учим и учихме, мечтаехме за свой дом – оградихме го, искахме две деца и ви родихме, искахме да сте с висше и го получихте… Държахме да сме в крак с времето, но в живота всичко се плаща. За едни скъпо, за други евтино, за трети като нас – невъзможно. Пиленце, сърцето ми плаче за прошка и ще се пръсне от болка, защото вече няма никакъв смисъл от разкаяние. Сметката е платена. Джамал прехвърляше завой след завой, поглеждаше от време на време боровата горичка наоколо, която садиха с Джамиле на младини и която му носеше винаги радост, но сега го изпълваше с мрак. Мъката виеше в клоните на дърветата, защото те растяха към слънцето, а той отиваше да зарови своето слънце в чуждата и черна земя. На Бялковската чешма спря да въздъхне. Пи вода, оми лицето си, помилва с ръка ковчега, в който лежеше безжизнена Босилена и усещаше как умира целия свят… След час, Джамал влезе в двора на вишновската джамия. Селяните, които го срещаха по пътя, бяха объркани. Всички го поздравяваха, но нито един не посмя да попита, какво носи в ковчега. Онези, които го гледаха от прозорците на трикатите къщи, виждаха в него не образа на скръбта, а „човек-катафалка”. Без да обръща внимание на тяхното изумление, той отвори тежката букова врата на джамията и извика: -Ей, има ли някой вътре? Вместо отговор, чу гласове в една от стаите в предверието на Дома на Аллах. Когато имамът излезе от неделното училище и видя ябанджията с ковчег на гърба, „изтрещя”. Възрастният мъж мушна броеницата в джоба на шаечния си панталон, а мустакът от дясната страна на устата му трепна. -Хожгялдин, Джамал – едва смотолеви наместникът на Пророка. -Афуз, в ковчега е дъщеря ми. Малката. Нашият имам отказва да я опее. Ида при вас. Не ме връщайте – рече Джамал и забърса с ръкав очите си, напълнени до ръба. Въпреки почудата, изкривила лицето на имама, Ингилиза видя в него и нещо друго, което не искаше да приеме. Отказ. Изучени в университетите на Близкия Изток, имамите в Родопите мразеха всичко, което не влизаше в догмата на Корана, но не Коранът, писан с потта на Мохаммед, а онзи другия, писан с кръвта на муджахидините. -Не мога, Джамал. Щом вашият имам отказва да ортоса дженазето*, как да се съглася аз? Всичко е заради юмето айол, защо се инатиш? Върни й старото – агитираше го другоселецът, който освен с броеницата в ръцете и такето на главата си, с нищо друго не се отличаваше от Ингилиза. -Дъщеря ми нямаше старо име афуз, какво да й върна – изпаднал в ужас Джамал се чудеше как да склони възрастния послушник да изпълни служебното си и човешко призвание. Той се наведе, вдигна с кръста си леко ковчега, който го убиваше отзад и продължи: – Виж афуз, момичето по рождение е Босилена. Освен мъката и срама, които търпя в момента, друго нямам за връщане. -Тогава й измисли име! Ти си бобайкото, кой друг да го стори? Виж джанъм, нито тя, нито вие ще използвате това име. То ще е само за пред Аллах. Не се инати, грях е да разнасяш дженазето на гръб – смъмри го накрая имамът. -Чий грях е по-голям, афуз? Моят, че съм принуден да ходя от село на село с умрялото си дете и да търся два метра земя, в която да го заровя или вашият – дето ми отнемате вярата, Аллах, живота?… -Грехът си е твой, айол. Не намесвай тука Аллах! Вие, куманистите не признавате Всевишния. За четиридесет и пет години подкопахте и изсушихте корена, който ни хранеше и сега хората вървят като въртоглави – без вяра. Отлъчихте дацата от исляма и когато станаха възрастни, емнаха по света, без да им пука за майка и за бубайко. Съборихте минаретата на джамиите, трошихте гробни камене… Много грях сторихте, Джамал. Затова слушай какво думам и прави, каквото ти казвам. Инак и на другия свят бял ден няма да видиш! Докато разговаряше с имама, телефонът му иззвъня в джоба. Беше зетят Иван от Върбина, съпруг на голямата му дъщеря Тинка: -Дядо, не се разправяй с имамите. Няма да ги склониш. Докарай балдъзата в село. Ще направя, каквото трябва тукашният имам да я опее. Джамал, въздъхна дълбоко, разхлаби въжетата, вкопали се в раменете му, и пое към края на Вишново да чака кола за Върбина. Четири часа мръзна в чуждото село, но никой шофьор не пожела да качи в камиона си дженазе. „Искай катафалка, ага. Умрялото не е чувал картофи да го хвърлиш в каросерията и да натиснеш газта!“ съчувстваха на молбите му мъжете, по-млади от него и заминаваха кой закъдето е. Към три след обяд, когато се намръзна достатъчно, телефонът му звънна отново: -Татко и тук няма да стане. Имамът отказва. Не дава дума да се издума – плачеше дъщеря му в джиесема. -Защо ми се обаждаш ти, къде е Иван? Той обеща да направи, каквото трябва. -Не му е удобно да говори с теб в това положение. Когато отишъл на гробищата, вратата била заключена и никой не я е отворил – обясняваше накъсано Тинка. -Няма ли си къща ходжата? Можеше да го потърсите у дома. Господи, какво ви става на всички? Защо ли ви се оплаквам, та аз нямам Господ!… -Татко, Иван бе изкопал гроба, но имамът изпратил двама гавази да го изгонят. „В тая дупка дженазе няма да има! Нашите гробища не са място за ябанджии!“ – Яд го е, че не може да ти помогне, затова ме помоли аз да ти се обадя. Това отчая съвсем Ингилиза. И последната му надежда умря, както бе умряла Босилена. Брадясал и черен, той съвсем се съсухри, а от мъката изглеждаше и по-нисък. -Тинче и във Вишново ми отказаха. Задявам сестра ти и се връщам да я погреба в равнишката на Бански път. Така ще си е пред мен, та кога отворя очи сутрин, да виждам дали е поникнала трева на гроба й. И да слушам как плачат осиките на Потока… Лъгал съм се аз будалата, че хората са добри и така съм лъгал и вас, но е безсмислено вече да ви се извинявам… Обади се на майка ти да задене един ръжен сноп, казма и лопата, да вземе в ръце одеало и да ги донесе в градината. Да ги остави и да се връща! Жена не бива да стои на погребение. Така проповядват имамите, които утре ще ме обвинят, че съм пристъпил традицията. Аз тръгвам, чедо, иде мрак… Джамал взе ковчега на колене, прегърна го и зарида. -Защо си несправедлив, Господи? Защо отритваш детето ми? – шепнеше той, опрял глава върху капака му. –Боси, виждаш ли, пиленце, докъде я докарахме, да няма два метра пръст, където да те посадя. А ти ме насърчаваше да съм смел, да съм голям, колкото мечтите си. Какви мечти, пиленце, какви пет лева? Виж колко дребни човечета има наоколо, които ти щеше да учиш! Хайде да си вървим в Медино. Нека хората и боговете се радват на нашата скръб… Той задяна ковчега на гръб и приведен на две, пое обратно към село. Бързаше. Искаше да погребе сърцето си преди да падане мрак. На превала до Капланов врис, излезе вятър, прехвърчаха снежинки, застудя. Джамал кривна от пътя и слезе в равнишката, покрита със сняг. Това беше градината, в която дъщерите му обичаха най-много да берат тютюн. Тук, рано сутрин, пееха с майка си и събуждаха Медино. А той ги слушаше, докато косеше ливадата встрани от тютюните. Но това беше отдавна, все едно не е било никога. В градината го чакаше Джамиле.

-Тук ще е гробът на нашата щерка, невясто. Върви си. Знаеш, че не бива да оставаш при дженазето. Иди – молеше я Джамал, а все едно й казваше: „Прости се с детето си, Джамиле. Не ме слушай, какви ги говоря, аз съм подиванял. -Тръгвам Джамал – прошепна Джамиле и клекна до ковчега, в който бе дъщеря й, опря ръцете си върху капака и прорида: – Пиленце, оставай със сбогом. Майчино мило, не бива да те връщаме повече у дома. Изнесено дженазе не се внася отново, защото извиква второ със себе си. Ти ще си в най-хубавата градина, пиленце. Тук обичаше да береш тютюн и да гледаш към село. Пак ще го гледаш. Сбогом, мамино хубавко! – майката стана с усилие, поклони се триж върху ковчега и тръгна бавно по нанадолнището към село. Пробил ледената кора на земята и стигнал до мека пръст, Джамал побърза с копането. Въпреки вечерния мраз, на челото му блестяха капчици пот. Когато влезе до пояс в дупката, разстла снопа на дъното, постави встрани капака на ковчега, извади мъртвото си дете и го положи отгоре, после постла одеалото в сандъка и го спусна в земята, все едно спускаше небето. След това взе Босилена, вдигна я до пояса си и вгледан в Медино извика: -Господиии, помогни ми да понеса тоя грях! – Очите му бяха пълни с обида, скулите червени, устните – разтреперени. Беше отчаян, решителен, съкрушен. – Щом в гробищата, които Ти си осветил, няма място за моето сърце, ще го заровя в бащината земя. Знам, не е по традиция, но е човешко!… Боси, това е най-последният миг, дъще. Като баща, аз бях винаги с теб. Но остарях, пиленце, зад мен има дълго минало, пред мен – кратко бъдеще. Сбогом, детето ми! На Разбит камък блесна луната, а в огледалото й се появи вълк, който виеше към небето и оплакваше мъката на Джамал. Вълчият плач се вдигаше високо в мрака, после се спускаше в ниското, плясваше във водите на Арда и с мокри пръсти галеше лицето на ограбения баща.

Светлозар Казанджиев