Най-големият проблем на българската прокуратура е нейната претовареност… Боя се, че когато играеш по правилата, не винаги те разбират, заяви Главният прокурор

Интервю на Калина Петрова, Информационна агенция КРОСС

Г-н Велчев, как бихте оценили работата на Главна прокуратура през изминалата 2009 година – една година на избори, една година на финансова и икономическа криза, на много знакови дела. В тази година се появи за съжаление и едно име – т.нар „Красьо Черния", който разтърси правосъдната система. Действително 2009 година беше много напрегната година, ако това е думата, която трябва да направим като оценка. Тя беше напрегната не само от това, че имаше и сериозни политически промени у нас, че имаше разбира се и външни проявления на кризата, които доведоха до увеличаване на престъпността. Само една скоба ще отворя – последните дни нараства броят на грабежите. Това не е случайно. Това за съжаление е социално обособен феномен и не е толкова продукт на дефицита на държавност през годините, колкото на действително влошената икономическа среда. Казвам това, защото очевидно следващата година няма да бъде по-лесна, но нека да не правим прогнози и да се върнем на 2009. 2009 година беше напрегната и поради още едно обстоятелство, което никой за съжаление не се опитва да отчете. Аз зная, че е много модерно да се критикува съдебната система. Страшно е модерно да се коментира кой не си е свършил работата, колко време се е забавило едно дело и това обикновено се прави от позициите на хора, които са с една висока степен на критичност към съдебната власт, без да имат най-малката представа от онези правила, по които тя работи.

Най-големият проблем на българската прокуратура през 2009 година беше нейната претовареност. Това беше скритият, не явният проблем, който за съжаление, нито медиите, нито обществото отчитат. Те искат от нас резултати – бързи резултати. Ако може утре да стане всичко. И не си дават сметка, колко такива резултати, като тези, според очакванията трябва да произведе всеки един прокурор в българската съдебна власт. Никой например не забеляза, че миналата година всички прокурори в Софийската районна прокуратура са се произнесли по 737 преписки средно. И аз сега искам да запитам – ако годината има 250 работни дни и ако два дена в седмицата съответният колега прекарва в съдебни заседания, през останалото работно време – колко дела и преписки трябва да решава, за да може да свърши този огромен като обем труд? И свързаният с това въпрос – можем ли да го „натискаме" за по-бързи резултати? И още един въпрос свързан с това – не сме ли стигнали предела на възможното, след който започва художествената самодейност в правото? За съжаление тези въпроси в момента не вълнуват обществото. Обществото се вълнува само от резултати, главно по т. нар. знакови дела, но дори и те стават все по-трудни за постигане. Имахме разговори с ръководството на Градската прокуратура в София. Извинете, но има прокурори, които в момента трябва да наблюдават ефективно над 150 дела всеки. Нека да се замислим – възможно ли е? Нека да се замислим за натиска върху един прокурор да произведе резултат по някое от т.нар. знакови дела. Не означава ли всъщност, че той ще трябва да занемари работата си по няколко десетки други дела, в които също има пострадали хора и публични интереси, които са засегнати. Казвам всичко това, не за да се оправдавам, а за да очертая една обективна тенденция на постоянно нарастване на броя на материалите, които постъпват в Прокуратурата. Тя се опитва да компенсира като че ли дефицитът на активност на всички други държавни контролни органи, опитва се да ги замести и се страхувам, че сме стигнали на онова ниво на натрупване на материали в Прокуратурата, което е критично, и което ако не бъде преразгледано и не се вземат мерки за облекчаване на тая система, след някоя и друга година окончателно ще я блокира. Така че, ако трябва да обобщя – това беше най-тежкият ни проблем тази година – натовареността.

Тази статистика, която казахте – около 700 дела, както се казва на глава от населението, тя е показателна и за нещо друго – за състоянието на обществото.

Напълно вярно.

Много интересна картина се получава от тази статистика. Не стана ли така, че през 2009 година всички погледи бяха вперени в Прокуратурата, сякаш тя е призвана да решава обществен, социален и други проблеми? Това в крайна сметка не е само в терена на Прокуратурата и хората започнаха да бъркат. Получава се така – имам социален проблем, не ми стигат парите и се обръщат към Прокуратурата.

Знаете ли, това е напълно вярно. Единственото, с което не съм съгласен е, че това се е случило само през 2009 година. Аз го наблюдавам от 4 години насам. От 4 години насам има две взаимно изключващи се тенденции. Повечето ваши колеги внушават със своите материали една висока степен на критичност, една липса на доверие към Прокуратурата, едно съмнение. Същевременно, това очевидно не влияе на българските граждани, които все повече и повече през годините се отнасят по всякакви въпроси към Прокуратурата. Често пъти цитирам една шега. С моя холандски съветник г-н Дато Стейнхаус стигнахме до следния извод, че ако в Холандия на един човек му откраднат велосипеда, той отива при кварталния инспектор в полицията. В България пише до Главния прокурор и иска лично Главният прокурор да се заеме с това разследване. Ако случайно Главният прокурор не разкрие лично извършителят на кражбата на велосипеда, то е защото Главният прокурор си е разделил велосипеда с крадеца. Това е българското разбиране за дейността на Прокуратурата. Но факт е, че едновременно с всеобщото недоверие към съдебната власт и към Прокуратурата, броят на гражданите, които търсят защита от Прокуратурата в последните години, кой знае защо се увеличава.

Въпрос на доверие, може би?

Въпрос като че ли на някакво латентно доверие. Доверие съдържателно като че ли има, или поне в една голяма част от хората има, но когато става въпрос за външна подкрепа, такава няма.

Към съдебната реформа в България с особено внимание се гледа не само от нашите партньори в ЕС, но и от всеки български гражданин. Това особено внимание много често се изразява в конкретна критика. Кои в този смисъл според Вас са основните предизвикателства изобщо пред правосъдната ни система и в частност пред Прокуратурата?

Много е добре да се четат внимателно документите на ЕК, защото в техния внимателен прочит виждате една променена динамика в критиките. И ако преди четири години критиките бяха доста многопосочни, те постепенно намаляха. За съжаление, това не е нещо, което ние в България го оценяваме. Например, подобрената дейност на Прокуратурата в противодействието на прането на пари и фактът, че за 3-4 години направихме действително много сериозен пробив, че има десетки присъди всяка година, за разлика от нула присъди през 2006 година, доведе до това, тази критика от европейските доклади да бъде редуцирана и практически да отпадне. Все повече европейските доклади само маркират проблема с престъпленията против еврофондовете и отбелязват значителният прогрес, който България е извършила в последните три години в защитата на финансовите интереси на ЕС. Миналата година например, т.е. тази година, извинете, на 23 юли в доклада на ЕК се казваше, че има един чувствителен напредък в противодействието на организираната престъпност и ако ми позволите, той се дължеше цитирам „на отделни играчи в Прокуратурата". Аз и други ваши колеги съм питал – ако в доклада имаше критична бележка към отделни играчи в Прокуратурата, сигурно нямаше да има журналист, който да ни остави на мира, докато не си изясни имената на тия хора, заради които всички носим позора на ЕС. Когато обаче ЕС отчете заслуги на някакви хора /аз ги зная поименно тези хора/, никой не прояви най-малкия интерес поне да пита – „Абе добре, кои са тези хора? Кого има предвид ЕС, като свързва напредъка с организирана престъпност с конкретни имена?". Това беше незаслужено. Това е един особен инстинкт в българската журналистика, да подценява добрата новина. Аз мисля, че постепенно критиките, що се касае до противодействието на организираната престъпност ще намалява и не искам да правя специален анализ за това, колко души със знакови прякори последната година са или в затвора, или са задържани, или са пред съда, или има обвинителни актове срещу тях, или има издадени европейски заповеди за задържане. Но има страшно много такива хора и вие всички ги знаете. Надявам се, следващата 2010 година да бъде година на финала на някои от тези производства, да има и първите присъди, просто една година не стига за присъди. Моята прогноза е, че критиките в областта на противодействието на организираната престъпност бавно ще намаляват, без да изчезнат. Това, за което сме най-податливи на критики и с най-голямо основание – това е противодействието на корупцията. И за съжаление тази тема ще продължи да бъде актуална. Ще продължи да бъде водеща във всички доклади на ЕС, защото ние в България се опитваме да справим с корупцията единствено чрез силата на полицията, ДАНС и Прокуратурата. Това е обречен подход.

Има ли неразбиране – говорим за престъпления срещу еврофондовете например. Българският гражданин все още не е с убеждение, че всъщност става дума за неговите пари.

Вероятно е така.

Само че този процес е двустранен. Не може да има престъпление срещу еврофондове в България без това да е обвързано на територията на Европейския съюз. Тук възникват въпросите за сътрудничеството, колкото и да е банална тази дума.

Никак не е банална. Това е един от проблемите, с които се сблъскваме. Престъпленията срещу финансовите интереси на ЕС рядко са заключени на територията на България. Те се разследват от множество международни поръчки, които изискват много добро междуинституционално сътрудничество между съдебните власти на България и на трети страни. С повечето държави имаме такова сътрудничество. Някъде има и забавяне. Подчертавам, че когато дойде съдебна поръчка в България от наш партньор от ЕС, или от трета държава, ние полагаме всички възможни усилия, за да я решим колкото се може по-бързо, за да не бавим разследването на нашите партньори, където и да са те. Иска ми се всички наши партньори да споделят това разбиране.

Но, ако позволите да се върна на основната тема. Корупцията ще бъде проблем на България докато очакваме държавата да се справи с нея чрез силата на наказателната репресия. Няма държава, която да е постигнала трайни резултати в борбата с корупцията, по този метод. Единственият начин е да съчетаем репресията с превенцията. Ако имаме законодателство, което отваря вратата да се вършат корупционни престъпления, и после да разчитаме някой да хване корумпираните – това е много лош подход. Ние трябва да затворим законодателно вратата за корупцията. И ако все пак някакви хора се промъкнат през цепките, тях да гоним.

Кои все пак са тези “основни играчи в Прокуратурата”? И кои дела очаквате да приключат?

Очаквам да приключат доста дела. Нямам навика да говоря с конкретни имена, тъй като след това защитата по тези дела използва моите изказвания в съдебната зала като израз на това, че прокуратурата не е била безпристрастна, не е подходила обективно към тези лица. Така че не очаквайте да чуете от мен. конкретни имена. За това кои са онези играчи в Прокуратурата, заради които заслужихме по-добра оценка в борбата с организираната престъпност, вече е късно да питаме. Те вече няма да искат техните имена да бъдат казани. Те се надяваха някой да попита това в края на юни.

Новото правителство е амбицирано да води сериозна борба с корупцията по високите етажи на властта. Каква оценка ще дадете на взаимодействието между властите, което е ключово за положителните резултати?

Права сте – без компромиси между властите, не може да има резултати. По всяка вероятност колегите в МВР и ДАНС имат претенции към нашата работа. Ние юридически имаме претенции към тяхната работа, но се стараем да намираме общ език, защото той е единствената гаранция за резултатност. Ако има нещо, което да показва такъв синхрон, това са смесените групи за противодействие на организираната престъпност и корупция. В последните три или четири месеца успяхме да институционализираме това в много висока степен. Създадохме трайни екипи, които знаят, че от тук нататък ще са специализирани само в тази трайна посока на работа. Създадохме ги, защото имаше изключително добра воля от всички страни – със специално споразумение между министъра на вътрешните работи, председателя на ДАНС и мен, като Главен прокурор. Убеден съм, че това сътрудничество може да бъде надграждано. Можем да изграждаме нови екипи и да ги специализираме към нетрадиционни форми на престъпност в България. Доволен съм от сътрудничеството. Надявам се това да продължи да бъде такова и през 2010 година.

Това е вътрешно взаимодействие между т.нар. правоохранителни и правораздавателни органи. Корупцията е голям бич. Не мислите ли, че това не е въпрос само на съдебната система? А и на образователната.

Разбира се.

Това е въпрос на мислене и култура. Действия в тази посока?

Не мога да препоръчам действия в тази посока. Нямам амбицията да подменя всички държавни органи в онези сфери на противодействие на корупцията, които са извън нашите конкретни законови правомощия. Истината е, че ако не култивираме съзнание, непримиримост към корупцията, няма да имаме особени резултати. Понякога изпитвам съмнения дали българското общество е достатъчно узряло като цяло да се бори с корупцията и да сложи край на корупционните фактори. Самият факт, че твърде малко са гражданите, които идват в МВР, ДАНС, полицията или прокуратурата, които казват, че някакво длъжностно лице ги изнудва за подкуп, много ясно илюстрира това. Ако тези граждани нараснат като количество, това ще бъде доказателство за повишено правосъзнание. И обратно – ако гражданите предпочитат да си платят подкупа, вместо да кажат на гражданите, че ги изнудват за пари, а после са недоволни от държавата – това е порочен кръг.

Прокуратурата сякаш винаги изглежда потискана от политика. Има ли независимата правосъдна система достатъчна защита от обвинения за политическо притискане?

Не, нямаме никаква защита. Обвинения винаги е имало и ще има. Въпросът е да се спре само до обвиненията. Винаги има някои недоволен от работата на прокуратурата. Ако всички партии са доволни значи нещо не е наред. Едни партии ни обвиняват, че прикриваме престъпленията на техните опоненти, други партии ни набеждават, че ние ги репресираме политически. Ако си представяте трети възможен изход, моля, споделете го с мен. Искам да чуя свежа мисъл. Нямам никакво усещане, че това ще се промени с годините. Мисля, че не се поддаваме на този натиск – поне не съм усетил някои истински да се влияе от натиска на политиците. Друг е въпросът, че натискът идва от много посоки. Ние сме подложени на огромен медиен натиск. Всички очакват от нас бързи, незабавни резултати тук и сега. Честно казано, когато не може да произведем тези резултати, най-малкото, защото има някаква процедура, която трябва да спазим, това не винаги бива оценявано. Ако един български гражданин попадне в полезрението на прокуратурата, той ще иска, и то съвсем основателно, всички негови права да бъдат максимално защитени. Но българското общество кой знае защо в случаите когато не се отнася за тях смятат, че властите трябва да действат агресивно само и само да произведат бързи резултати. Боя се, че когато играеш по правилата, не винаги те разбират.

Завеждат се дела срещу бивши министри и политици, свалят се депутатски имунитети. Мислите ли, че е дошло времето на правосъдната ни система да премине „своя Рубикон"?

Никога няма да има Рубикон. Каквото и да направим винаги ще има очакване за повече. Бягам от конкретиката и историческия контекст. Говоря по принцип. Ако утре повдигнем обвинение на 5 министри от общо 15, съм сигурен, че прокуратурата ще бъде третирана като национален герой. А на четвъртия ден отделни гласове, които на седмия ще станат хор, ще питат другите десет защо са на свобода. Това е част от националното мислене.

Какви промени трябва да настъпят в Наказателния кодекс? Най-вече за обществените поръчки и тъмните страни около лобирането за тях.

Не съм тесен специалист по въпросите за обществените поръчки. От наблюденията, които имам, от делата, по които сме работили, имам достатъчно ясна визия какво трябва да се промени. Първото, което трябва да се промени, е обществените поръчки да не се правят от министрите, не от политическите лица, а от специалисти, за да не може да се развива безотговорност. За да не може министърът да каже „какво разбирам аз от строителство, след като петима мои експерти са подписали съответната докладна преди това". Това, че министърът може да е внушил на експертите „правилната" позиция си остава мое подозрение. Нека да накараме експертите да правят обществените поръчки. Защо му е на министъра, който е политическо лице, да се занимава с пари? Нека парите да се харчат от специалисти, които да не могат да се оправдават с това, че не са специалисти по темата. Въпросът е за отговорността. Ако министърът накара този специалист или главен секретар на министерството да подпише една незаконна обществена поръчка, нека той я подпише, поддавайки се на внушение, като знае, че утре ще отиде в затвора. Сигурен съм, че ако знаят това, доста малко хора биха се съгласили да си сложат главата в торбата.

Второ, ние се борим с престъпления, свързани с обществени поръчки, в момент когато го правим със средствата от 1968 година, когато е приеман българският Наказателен кодекс. Ние използваме инструментариума за защита на страната, на социалистическата собственост, за да браним собствеността на държавата, вече можем да кажем, и през 2010 година. Крайно време е да се откажем от този подход. Питам някъде в Наказателния кодекс, колкото й да го четете, дали ще откриете проста и ясна формулирана разпоредба, че длъжностно лице, което наруши Закона за обществените поръчки (ЗОП) и от това настъпват немаловажни вредни последици, се наказва. Няма такава разпоредба. Чудих се как да вкараме нарушенията на ЗОП в едни разпоредби, които са правени за охрана на социалистическата собственост преди повече от 40 години. Модерното законодателство е важен инструмент. Ако го нямаме и резултатите ни ще бъдат такива.

Това е съсипваща статистика. Не мислите ли, че има недоразумение в самия термин обществена поръчка? Не е ли това ведомствена поръчка?

Може би е въпрос на превод от английския оригинал. Вероятно от там е дошло. Трудно ми е да го преценя. Не е въпросът как ще го наречем. Въпросът е как да го наречем така, че да отговаря на съдържанието, а то според мен съдържанието трябва да бъде така – публичните средства да се харчат максимално ефективно.

Очаквате ли 2010 година да донесе някаква промяна в Наказателния кодекс?

Убеден съм, че ще има такава промяна. Съдя за това и по разбирането, което проявява и министър-председателят, и вътрешният министър и министърът на правосъдието. Аз съм убеден, че всички си дават сметка, че от една страна не е редно да се извиняваме със законодателството, но от друга страна не можем непрекъснато да се правим на големи юнаци и да твърдим, че можем да направим чудеса с инструментите от 1968 година. За да има резултати от нас, хубаво е да ни дадат инструменти, които да са модерни.

Кое е най-важното, което трябва да се промени в законодателството, така че по принцип делата да не завършват с фиаско? Кои са най-важните промени, които трябва да настъпят в съдебната система, освен в Наказателния кодекс?

Делата в България не завършват с фиаско. България е една от страните с най-малко оправдателни присъди спрямо обвинителните присъди в Европейския съюз. Миналата година тези оправдателни присъди бяха около 4 процента. Това означава, че по 96 процента от обвинителните и други актове внесени в съда има постановена санкция. Не съм съгласен, че има простор за намаляване броя на оправдателните присъди. Това не може да бъде амбиция. За съжаление, когато има провал по едно, две или три знакови дела от всички няколкостотин хиляди, които са в прокуратурата, то те замъгляват резултатите по всички останали. За това се връщам към основния въпрос какво трябва да се промени в съдебната власт в България. Трябва да се ограничи нейната натовареност. Не можем да искаме от съдия да решава по едно наказателно дело на ден, ако искаме да имаме добро правосъдие. С цялото уважение към колегите съдии и прокурори, юристът трябва да има време да мисли. Правото не е занаят. Както гласи една стара римска максима правото е изкуство. За да си способен да упражняваш едно изкуство, трябва да си свободен. Трябва да не си ограничен от това, че днеска трябва да решиш шест преписки, иначе ще те накажат за неспазване на срок. Ако ние не се откажем да решаваме всички проблеми със средствата на наказателната репресия, ако ние не направим така, че контролната система в страната – данъчните, митническите органи, органите на строителния контрол, на санитарния контрол, не поемат своята част отговорността и всичко се очаква да бъде решено от Прокуратурата със средствата на НПК – обречени сме.

Вие по принцип се обявихте за промяна в Конституцията, която да намали правомощията на фигурата на Главния прокурор. Според Вас, не е реалистично да се очаква, че Главният прокурор е в състояние да контролира работата на над хиляда обвинители.

А на Вас, струва ли Ви се възможно Главният прокурор да упражни ефективно надзор за законност на над 1600 прокурори по няколкостотин хиляди наказателни дела? Ако на вас Ви се струва възможно, тогава ще спорим. Но аз мисля, че за всеки нормален човек, очевидно това задължение е само пожелателно. На мен ми се иска за това пожелателно задължение да възникнат реални отговорности за хората, които могат да ги поемат и да повишим отговорността на административните ръководители по места. Не сега те да се крият зад моето задължение, което /нека да бъдем честни/ оставете ме мене, който и да било на мое място, нима е възможно да се упражни надзор за законност повтарям върху 1600 прокурори по няколкостотин хиляди наказателни дела? И ако едно нещо е очевидно нерационално, очевидно абсурдно, каква е особената новина и нейния драматизъм в това, че някой го е казал на глас?

Действително това е неразумно. Става дума за едно разпределение на отговорностите.

Точно затова става дума.

Защото действително в нашето общество всички си мислят – правомощията на Главния прокурор са изключителни.

Така е. Те са такива.

А всъщност никой не си дава сметка, че тази отговорност е правопропорционална на всеки един обвинител в тази страна – от провинциалния град до столицата.

Знаете ли, много ми се иска Прокуратурата да бъде все повече и единствено разглеждана като орган на Съдебната власт, където работят професионалисти с право на мнение. Ако Прокуратурата непрекъснато бива разглеждана като някаква полувоенна институция, в която всички безпрекословно изпълняват една воля и тя е разклонена по няколкостотин хиляди наказателни производства, защото очевидно по всяко едно от тях Главният прокурор е дал указания – това е несериозно разбиране. Това несериозно разбиране ерозира доверието в Прокуратурата и ми се иска то постепенно да бъде оборвано, но сигурно не успяваме да го направим добре.

А прагматичният път за решаване на едни такъв проблем? Промяна на Конституцията звучи доста сериозно, защото някой би го схванал и като политически ефект.

Всяка една правна промяна винаги е предхождана от политически коментари и винаги е следвана от политически коментари, и в нея се търси нещо политическо. Не винаги има такова. На мен ми се иска да правим нещата не от някакви партийни съображения, а да ги направим така, че системата на Прокуратурата да бъде по-добре организирана. Да се повиши отговорността на хората, които в нея, свободата им професионалната им самостоятелност. Мисля си, че тогава, с времето ще се покаже, че подобна промяна е била добра. Не изключвам да има и такава промяна. Давам си сметка, че конституционната промяна не е нито лесно нещо, от гледна точка и на парламентарна подкрепа, нито нещо, към което трябва да се подхожда емоционално и безотговорно, но не бива да има и забранени теми. Промяната в Конституцията не може да бъде забранена тема.

Международното сътрудничество е един ключов фактор в борбата срещу престъпността…Можем ли да посочим и какви конкретни проекти предстоят на Прокуратурата?

Конкретните проекти са много, не мога да ги изброя. Международното сътрудничество по наказателни дела или международната правна помощ е нещо, което е практика в Прокуратурата. Вероятно и в момента има прокурор, който се произнася по някакво искане за екстрадиция, извършват се процедури по трансфер на осъдени лица, по трансфер на наказателни производства. Това толкова е станало част от ежедневието ни, че е престанало да бъде особена новина. Доволен съм от две неща. Доволен съм от факта, че успяхме за последните години да специализираме една вече не малка група прокурори – специалисти в международната правна помощ. Това са хора, които познават, разбира се, чуждото законодателство, изискванията на нашите партньори, които владеят добре западни езици. Това е една добра тенденция, която ще се мъчим да задълбочаваме през следващата година. Второто нещо е българското участие в Евроджаст. Ние натрупахме опит за три години и мисля, че в момента се ползваме максимално пълноценно от всички възможности, което тази международна европейска организация за правна помощ по наказателни дела предоставя. Дори мислим да укрепим нашето участие в нея с още един човек през следващата година, за да сме сигурни, че международната правна помощ, тогава, когато трябва да бъде дадена изключително бързо, много спешно ще можем да се възползваме от всички възможности на Евроджаст в този случай.

Един допълнителен въпрос за сътрудничеството със страните около нас ?

Аз не мога да се оплача от сътрудничеството с нито една конкретна балканска държава. Нещо повече мисля си, че дори примерите, които могат да бъдат дадени в близкото минало за инциденти с български граждани в балкански държави, включително и с кораба „Илинден" не биха сочили за това, че липсва сътрудничество. Боя се, че наказателното преследване и дейността по наказателни дела в България често пъти се разбира като нещо, представата за което е създадена от киното. Само в киното за час и половина се случва престъплението, то бива разкрито, разследвано и наказано. И тази представа налагана с години води до грешната представа у хората, че наказателното правосъдие е бърза и проста работа. За съжаление то не е никак бърза и никак проста работа и най-малкото поради една основна причина – когато става дума за обвиняемо лице, става дума за неговите права. Става дума за това, че това е гражданин /български или чужд без значение/ и ние не можем да си позволим да направим нищо, което може да компрометира най-голямото постижение на прехода през последните години – защитата на човешките права, т.е. каквото имаме да го правим, трябва да го правим по правилата. Понякога те са дълги и сложни, но са единствената гаранция, че това е цивилизования подход.

Прокуратурата намерила ли е вече изхода на прехода?

Не , докато не утвърдим публичната представа за прокуратурата като за една авторитетна магистратска институция , която прилага закона, а не волята на един или друг началник в системата, прехода ще продължи.