Как икономистите обясняват феномена „обедняване”?

Преди дни за пореден път медии и експерти коментираха драстичната и растяща бедност у нас. Фактите са известни: според Евростат, България твърдо е окупирала върха на негативните класации в ЕС:

 по дял на хората, принудени да живеят със сериозни материални лишения, държим рекорд – над 40% от населението;

 в челото сме и по дела на хората, живеещи в крайна бедност- 21,8%;

 по риск от изпадане в бедност също сме първи – над 26% от населението е в тази категория;

В броя си от 1.5.2015 г. в-к „Преса” изнесе стряскащи данни за мизерния стандарт на 53% от българските домакинства, които преживяват с доход под 360 лв. на човек (което означава, че около 3,8 милиона души са поставени на режим „оцеляване”). „Франс- прес” и други чуждестранни агенции по повод Деня на труда също ни зачетоха – като най-бедната нация и дори се опитаха да обяснят защо подобно срамно явление се случва в цивилизована Европа.

Единствено властимащите у нас запазиха мълчание!

Докато течеше публичният дебат за българската бедност, част от тях се появиха на бляскави балове; други се радваха на църковни отличия (екс-премиерът Сакскобургготски беше провъзгласен за цар на българите-една противоконституционна инициетива на БПЦ); трети се саморазправяха с телевизионни журналисти и т.н. Иначе свръхприказливият ни президент не зачете с празнична реч своите сънародници и не отвърна на нападките, че сме бедни, защото сме били мързеливи по природа! С две думи: тържество на суетата! И на безхаберието!

Защо е така? Дали пренебрегването на растящата бедност и рисковете, които носи тя за националния просперитет се дължи на традиционната липса на съпричастие от страна управляващите „елити”! Обяснението е удобно и достоверно, но отчасти. Има и друга причина: начинът, по който се гледа на феномена „обедняване” у нас – не само от политиците, но и от засегнатите от тази социална болест и техните обществени застъпници- синдикатите.

„Бедността не е порок” – тази мъдрост служи освен за морално оправдание на изпадналите в нищета, още и като повик за търпеливо понасяне на болките от мизерното съществуване.

Търпението се е превърнало във втора природа на мнозинството българи, в национална стигма. Ако говорим за обществен порок, той се е вкоренил именно тук!

Върху подобна житейска философия се гради цялата система на политиката за смекчаване на бедността – чрез специални доплащания и държавни помощи, институционални грижи , милосърдни и дарителски кампании. Такава е и стратегията на ЕК за противодействие на бедността. Това роди парадоксален резултат: средствата, които се наливат в социалните системи сякаш растат ежегодно; европейските програми за противодействие на бедността се множат; но нейните мащаби се разширяват.

Наскоро ни осведомиха за още един парадокс, този път исторически: според най-новото изследване на ОИСР, „напредъкът” на света е довел дотам, че днес се завръщаме към равнището на неравенствата в доходите от 1880 г.!

Изводът е: в този омагьосан кръг ще се въртим, докато на бедността се гледа само като на остатъчен социален проблем, който е поле за действие на специализирани държавни и общински служби , или морално задължение на милосърдни организации. Изглежда обаче, че моментът на просветление настъпва!

Засега сред част от икономистите! Имам предвид по-достоверната и прозорлива част от гилдията. Изненадващо сред тях се наредиха първите фигури от МВФ, като Кристин Лагард и Оливие Бланшар. Те сигнализираха за новата глобална опасност, родена от Кризата: разрушителните последици за растежа, предизвикани от прекомерното неравенство и масовата бедност.

Растящото влияние на новото икономическо мислене пролича на форума, посветен на неравенството и растежа, проведен в Брюксел ( 16-17 април, 2015 г.) На него си дадоха среща водещи учени от двете страни на океана, представители на международни финансови и банкови институции, европарламента и ЕК, граждански организации. Официални представители от България нямаше (освен ако не са присъствали инкогнито). Дебатът се доминираше от представители на „Клуба на богатите”: Германия, Холандия, Австрия и др.

Участниците в конференцията произведоха новина! И то каква: прекомерното неравенство – между държавите и вътре в тях – е водещата причина за ниския/символичен растеж след 2008 г. Което на свой ред минира не само социалната кохезия и демокрацията, но и икономическата динамика. Иначе казано:

удължава цикъла на кризата и прави изхода от нея крайно несигурен.

Ако тези констатации бяха изречени от леви интелектуалци или граждански лидери, със сигурност щяха да бъдат подминати от политико-корпоративната върхушка. Но на трибуната един след друг заставаха нобелистът Пол Кругман, топ-анализаторът от МВФ Джонатан Остри, експерти от ЕК, ЕП и ОИСР. Предупрежданието, което отправиха беше категорично: „Спрете неравенството! Иначе няма просперитет!”

Известно е, че факторът, който ражда rи възпроизвежда бедността, е неравенството в доходите. България е класически пример как работи посочената причинно-следствена връзка. Ние сме най-бедната нация в ЕС, но не само заради ниската икономическа активност и трудова заетост, както е заявил пред Франс-прес местен пазарен фундаменталист. Други, по-богати нации имат проблеми с пазарите на труда и застоя в средните доходи, но не позволяват обедняването да се превърне в необратима тенденция. Как? Като спазват едно универсално правило:

щом неравенството и бедността преминат рационалните граници, активирай преразпределението и социалните трансфери!

И още: установи адекватни минимални стандарти за индивидуалните доходи.Така ще се раздвижи потреблението, ще се стимулира бизнеса и темповете на растеж ще тръгнат отново нагоре. Разбира се, при условие, че в същото време се насърчават инвестициите-частни и публични.

У нас вече второ десетилетие се върви по обратната логика: орязване на разходите (каквито и да са те); замразяване на реалните заплати и пенсии; намаляване на данъците и осигурителните вноски. Ефектите от изредените „мерки” са двупосочни:

-изземване на средства от обедняващите и

-прибавяне на ресурс (рента) към забогателите.

Ето доказателства: от 1995г. до 2011 г. облагането на високите доходи в България е намаляло пет (!) пъти; ние сме страната с уникално съотношение на дела на преките данъци в бюджетните постъпления (едва 18,8% при 33,4% в ЕС); при дела на осигурителните вноски изоставаме от средното европейско равнище със 7-10%.

Няма такъв случай в стопанската история: една държава да преразпределя в полза на високодоходните групи, да натоварва с нови тежести нискодоходните и в същото време да се е преборила с обедняването! Затова националната кауза (ако изобщо има такава!) за излекуване на българското общество от срамната социална болест – чрез бюджетни икономии и милосърдни акции – на този етап е „кауза пердута”! Освен ако просветлението, което се зароди в Брюксел и Вашингтон, не облъчи и нашата територия, намираща се все още в плен на неолибералната идеология.

Ще дочакаме ли повикът: „Спрете неравенството и бедността, за да се възстанови растежа” да намери почва в България? И от безмислената фискална политика, която се провежда вече седма година (при липса на монетарна такава) да се отиде към успешни мерки от пакета „Антибедност”. Такива мерки съществуват, те се апробират на всички континенти; икономическата наука у нас не от вчера ги предлага на управляващите. Независимо от своя партиен профил, те така и не проумяха, че няма друга рецепта за лечение на растящата бедност освен генерален ремонт на разпределителната система и на данъчния модел.

Резултатът от безхаберието на елитите е печален и международно популярен: след бедните и по-бедните нации се нареждаме ние: българите !