И докато всички ние сме вперили поглед в бъдещето, то можем за миг да извърнем очи и в миналото. Нека ви припомним или запознаем със смолянчанина покорил небесата през 30-те години на миналия век.

В деня на военновъздушните сили, 16 октомври, да преклоним глави пред първия родопски летец Атанас Димитров Узунов – Спартак. Гордост за Родопите. Публикуваме спомен за него и снимки, съхранявани в Държавен архив – Смолян във фондовете на Любен Райчев Данчев – 1543, оп. 1, а. е. 26 и Тодор Боботанов – 803, оп. 1, а.е 92.

„…Петият син на дедо Георги Димитров Узунов е Атанас, дедото на Атанас Узунов – авиатора. Роден 1846 г. Оженва се и му се раждат три деца: Стайке, Милка и Димитър – бащата на авиатора.

Димитър наследил занаята на баща си – зидарство. Като войник служи в кавалерията. През войната 1916 г., в една атака бива съборен от коня и си счупил кръста. Лежал три години на легло и умира през 1919 г. През 1920 г. умира и жена му Мария Гоздева – сестра на комитата Бечо Гоздев. Единственото дете Атанас остава кръгъл сирак на 6 г. (роден 1914 г.). Той беше чернооко, набито момче. В началото остана да живее при нас, тъй като къщите ни бяха една срещу друга. Спали сме под едно халище. После го прибра леля му Стайке и отиде в долно Смолян да живее. Но там не можеше да свикне и затова постоянно бягаше и идваше при нас. Завърши гимназия и почна да ходи с шофьори, за да се учи за шофьор.

В къщата, в която се роди Наско, през 1919 г. се основа първата партийна организация в Смолян. На нея имаше плоча, но сега е съборена. Нерадостната съдба на Наско в борбата за живот го правят твърд и безстрашен. Социалните неправди и сиромашията на родопското население бяха събрали в него вулкан от негодувание. Той гореше и се бунтуваше. Приятелите му го наричаха Спартак. Втори дом за него бяха планината, баирите, ливадите, реката. На дърва или на сено, на паша или игри той винаги бе със своите верни другари. По каменистите пътеки към Чернока, Енгелово, Белево, Марково борце, Караманджа и др., цело лето той бродеше с боси крака. Трудният път на живота го възмъжаваше.

Като юноша Атанас Узунов бе и първият футболист в Смолян. Той увлича и други младежи и поставя началото на футболните игри в града. Не случайно няколко години след негова гибел в Смолян бе учредено физкултурно дружество „Летец Атанас Узунов“. В историята на физкултурното движение в града той ще остане като един от първите инициатори и горещи физкултурни деятели и спортисти. Ние му дължим това внимание и трябва да го отбележим по подходящ начин.

Наско се учеше добре, но една обява във вестниците за конкурсни изпити за летци го грабва мигновено. Той се явява и веднага бива приет. Отприщва се бента на негова душа, която търсеше бурите.

Като летец Атанас Узунов беше безпримерен. Когато идваше в Смолян, той се спущаше толкова ниско над чинаря, че късаше листа, а когато летеше над гимназията се изравняваше с прозорците и махаше на учениците. Често пускаше писма в торбички пясък (писма до близките си).

При едно летене над Северна България на 3000 м. чува, че нещо изтрещява в мотора и спира да работи. Машината се понася стремглаво надолу. Наско трябва светкавично да реши или да скача с парашут, или с риск да спаси машината. С хладнокръвие овладява машината. Подчинява на волята и ръцете си тежката машина и с угаснал вече мотор я насочва към Дунавската равнина. Успешно се приземява и спасява и себе си и машината. За този му подвиг бе награден.

В летище Казанлък, където е служил, Наско получава заповед да отлети за София. Времето било дъждовно, когато обаче стигнал над летище „Божурище“ в София, силен дъжд и непрогледна мъгла е покривала земята. При такива условия тогава самолетите не са могли да кацат. Наско обаче продължава да лети слизайки ниско с надежда да получи поне малко видимост. Но не му се отдава. Той продължава да лети докато бензинът му свършвал. Тогава, с риск, Наско слиза ниско и забелязва светлинка на летището. Силният дъжд продължава да вали и удря силно стъклата на самолета и замрежва видимостта. Опитва се да се ориентира, като подава главата си навън, а дъждовните капки се забиват в очите му. Друг изход няма. Решава да приземи самолета. Това му се отдава, но си поврежда очите, понеже работи без очила.

Такъв беше родопския орел-летец Атанас Узунов…“

„…По-късно, изпълнявайки своя служебен дълг, летейки над Родопите и Тракия при гъста мъгла, той трагично загива на 4 септ. 1937 г. край с. Тополово, Асеновградско.

Експертизата доказа, че ръката която командва лоста за изкачване във височина е била в крайно положение. Значи самолета се е движил право нагоре. Но, въпреки това скалата ударила резервоара и самолета пламнал. Донесоха запечатан ковчег с един изгорял труп вътре и два камъка, които се търкаляха при навеждането на ковчега.

Извърши се погребение по войнишки с присъствието на другарите му и целия полк с военната музика. Целия окръг се беше стекъл на погребението.

Написал: К. Узунов…“

Тази година отбелязваме и 110 г. от рождението на Атанас Узунов. Родопският авиатор е роден, отраснал и учил в родния си Смолян. В обучението си като пилот се е отличил като щурман-навигатор, откривайки безпогрешно набелязаните цели, въпреки метеорологичните условия. Много добре се е справял и с фотоснимачното и разузнавателно оборудване на самолетите. Пръв е изявявал желание за участие в мисии за полет над Родопите. През 1934 г. във връзка с освещаването на паметника на вр. „Средногорец“ от небето трябва да бъде пуснат голям венец в памет на героите. Тази задача (естествено) е възложена на смолянчанина. Той прелита над точното място и родопската светиня приема своите „небесни цветя“.

Нека помним и знаем какви хора са се раждали в Родопа – борбени, с несломим дух, окрилени и устремени.

Катя Парова – ст. експерт в Държавен архив – Смолян