Светозар Казанджиев

Ако можех да бъда Дядо Коледа, щях да прегръщам хората и да им пожелавам добро. Щях да ги моля да се обичат. И никога да не забравят, че любовта е не само чувство, а преди всичко състояние на духа. Човек се ражда от любов и целия му живот е подчинен на любовта.

На всички, дори на неродените още, щях да подаря отечество заради което си струва да се живее. На онези, които са го изгубили, щях да дам огънче да запалят огнище и да се сгреят. Щях да уверя и едните, и другите, че земята е нашия дом, а ключът за вратата му – във всяко сърце. Ти, той, те, аз сме тук, за да направим живота по-хубав, домът ни – по-топъл. Да осъзнаем, че ние човеците правим човечество. Понеже съзнавам, че светът който сме наследили и светът който оставяме е несъвършен, щях да вдъхновя бунтарите да сътворим друг, по-добър свят. Щях да им напомня, че бъдещето принадлежи на тези, които вярват в себе си. Щях да ги тласкам непрекъснато да мечтаят, за да нямат години от триста шестдесет и пет МаркоТотеви дни. Щях да ги уча да се обичат и да помнят, че в живота има само едно съществуващо време – настоящото. Щях да им кажа, че няма никакъв смисъл да се живее, ако живота ти е лишен от посока. Щях да ги окуража да не се плашат от грешките. Всички живеем, учейки се как да го правим. И още, че трябва да пребъдваме с най-хубавото в нас. Ако бях Дядо Коледа, щях да обичам децата най-много. Те са ангели преродени от нас. Затова, мили възрастни хора, ако не виждате смисъл да обичате себе си, обичайте тях. Усмихвайте се. Прегръщайте ги. Една топла прегръдка казва повече неща от вълнолом думи. Внушавайте им, че и малките деца имат големи мечти… Ех, ако бях Дядо Коледа, щях да подаря на болните деца здраве, на здравите радост, на смелите мечти, на непокорните – върхове, на всички – надежда.

Понеже любовта ме научи да гледам човека до мен в очите, да чувам ритъма на сърцето му, да се опиянявам от външната хубост, но да се радвам на вътрешната му красота, щях да извикам пред младите: Прегърнете човека до себе си! Това няма да продължи вечно. Прегърнете го днес, тази нощ, преди утрото да ви отвее на някъде. Зарди любовта, струва си да повярвате в съществуването на чудеса. Огънят, който ви възпламенява и искате още и още, е най-голямото чудо. Но то няма да се случи никога, ако сами не го сътворим. Оставете за миг славата, парите, успеха – всичко е мимолетно. Най-скъпите неща плащаме не с пари, а с парчета живот. Щях да им разкажа още за влюбените в подлеза, които горяха от щастие. Те нямаха нищо, но имаха себе си. Имаха любовта си. Имаха всичко на всичко един музикант, който им свиреше Гершуин и един просяк, който осребряваше техните чувства. Те играеха блус. Щях да им разказвам за подлеза, но всъщност щях да ги убеждавам да не се срамуват от сълзите заради една голяма любов. Да не се страхуват да викат след влака, автобуса или колата, отнесла дъха на човека, който обичат най-много. Няма по-вълнуващо признание от това: – не мога без теб!

На възрастните щях да напомня, че любовта е единственото нещо в живота, което побеждава смъртта. Щях да им кажа, че дори Господ Бог не може да върже времето, нито да спре земята да се върти. Единствено от нашия труд и талант зависи, какъв спомен ще грее за нас. Затова не бройте годините, които сте преживели, а пресмятайте живота вложен в тях. Категорично и силно щях да извикам: Не позволявайте меланхолията да ви разнежи като циганско лято! Борете се. Не бъдете самотни, тъжни, отчаяни. Нека денят ви започва с благослов, не с проклятие към дългите паузи безвремие, които късат душата ви. Колкото и да е обрулен животът ни, все има неща, който заслужават нашите чувства. Например децата и внуците. Ех, ако бях Дядо Коледа, колко неща щях да ви пожелая! За жалост не съм. Но мога да ви дам себе си – безвъзмездно, безостатъчно, без да искам нищо в замяна. Като човек простосмъртен мога да ви прегърна, да накарам тялото ви да трепне, душата ви да се усмихне. Готов съм да преживея страданието, което ви мъчи, за да го победим заедно. Радвам се на чуждото щастие и плача над чуждата скръб, за да ги почувствам като свои. Искам да ви кажа: не унивайте, ако любимият човек е далече. Освен чакането, изпълнено с трепет, ще имате още един повод да помечтаете. Ще се научите да пиете от живота до дъно и да не оставяте никога чашата празна… Веднъж, хвърлих едно левче на просяк и научих от него, че ако подложа ръката си до някое цвете, то ще разцъфти по-бързо. Това не беше поетична метафора, а провокация към доброто в мен. През годините загубих способността си да вярвам в приказки и загубих част от живота си. Вярвах във всичко. Приемах лъжата за истина, измислицата за реалност, клеветата за откровение, омразата за любов… Все по-малко ценях думите, като тези, преминали времето и лиших биографията си от фантазия. Ако бях Дядо Коледа, щях да помоля вие да не го правите.

Провидял вечните теми – любовта, смъртта и смисъла на живота, в края на дните си Леонардо да Винчи признава: „Представях си, че се уча как да живея, а се оказа, че през целия си живот съм се учил как да умра”. Какъв живот и какво безсмъртие! Да, мили мои, радостта опложда, страданието ражда. Да се стремим през доброто към любовта, а по-нататък към безсмъртието!